— Много обичам тази книга. Четох я в гимназията, тя ме вдъхнови да стана писателка или поне да опитам.
— Много е рядка.
— Ще ти дам десет хиляди за нея.
Двамата се засмяха и той учтиво отговори:
— Съжалявам, не се продава.
Подаде книгата на Мърсър, която я разгърна и отбеляза:
— Била е толкова храбра. „Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза.“1
— Била е изтерзана душа.
— И още как. Самоубила се е. Защо писателите страдат толкова много, Брус? — Мърсър затвори книгата и му я върна. — Такова разрушително поведение и дори самоубийство.
— Не разбирам самоубийството, но донякъде разбирам пиянството и лошите навици. Нашият приятел Анди се опита да го обясни преди години. Според него всичко е, защото животът на писателя е много недисциплиниран. Нямаш началник, нямаш надзорник, не започваш под час и нямаш работно време. Пишеш сутрин, пишеш нощем. Пиеш, когато си поискаш. Анди е убеден, че пише по-хубаво, когато е махмурлия, но аз не съм сигурен.
Брус се зае да прибира книгите в кутиите им и после в сейфа.
— Какво има в чекмеджетата? — импулсивно попита Мърсър.
Той отговори без капка колебание:
— Стари ръкописи, но не струват много в сравнение с тези книги. Джон Макдоналд е любимият ми, особено поредицата му за Травис Макгий. Преди няколко години успях да купя два от оригиналните му ръкописи от друг колекционер.
Брус вече затваряше вратата, докато го казваше. Явно чекмеджетата не бяха достъпни.
— Стига ли ти? — попита той.
— Да. Зашеметяващо е, Брус. Това е друг свят, за който не знам нищо.
— Рядко показвам тези книги. Редките издания не са за хвалене. Сигурен съм, че никой не знае за четирите ми екземпляра на „Спасителят в ръжта“, и ми се иска така да остане. Няма регистър, никой не ни търси и много сделки се сключват тайно.
— Тайната ти е в безопасност. Не ми хрумва на кого бих могла да кажа.
— Не ме разбирай погрешно, Мърсър. Всичко тук е законно. Декларирам приходите си и плащам данъци, а ако умра, завещанието ми ще обхваща всичките ми активи.
— Всичките? — попита тя с усмивка.
Той отвърна също с усмивка и уточни:
— Е, повечето.
— Разбира се.
— Сега какво ще кажеш за един делови обяд?
— Умирам от глад.
14
Екипът вечеряше с пица и безалкохолно. В момента храната нямаше значение. Рик, Греъм и Илейн седяха на масата в апартамента и преглеждаха десетките кадри от видеото, записано от Мърсър. Беше им осигурила осемнайсетминутен материал от магазина на Ноел и двайсет и две минути от магазина на Брус — четирийсет минути безценни доказателства, чиито развълнувани собственици те вече бяха.
Проучваха ги, но по-важното беше, че ги анализира лабораторията им в Бетесда. Установиха фактите: размера на неговия трезор, големината на сейфа му, наличието на охранителни камери и сензори от охранителна система, секретните ключалки на вратите, панелите с копчета по входовете. Сейфът тежеше триста и шейсет килограма, от дебела стомана и беше изработен преди петнайсет години от завод в Охайо. Беше продаден онлайн и поставен от техник от Джаксънвил. Когато беше заключен, беше подсигурен от девет секретни ключалки, изработени от олово и с хидравлични уплътнения. Можеше да издържи на температура от 840 градуса в продължение на два часа. Отварянето нямаше да бъде проблем, но трудността беше да се доберат до него, без да задействат алармата.
Прекараха следобеда около масата, потънали в дълги и напрегнати обсъждания, а нерядко и в конферентен разговор с колегите си в Бетесда. Илейн ръководеше операцията, но охотно приемаше съдействие. Умни хора предлагаха много варианти и тя слушаше. ФБР им изяде повечето време. Време ли беше да привлекат и федералните? Да им представят своя заподозрян? Да им разкажат всичко, което са научили досега за Брус Кейбъл? Илейн не смяташе,
