романи да не са по-дълги от триста страници, не си ли съгласна?
— Може би. Моят беше само двеста и осемдесет.
— Твоят беше идеален.
— Благодаря. Е, ще го дочетеш ли?
— Едва ли. Давам на всяка книга сто страници и ако писателят не задържи вниманието ми, я зарязвам. Има твърде много хубави книги, които искам да прочета, за да си губя времето с лоша.
— И аз така правя, но моята горна граница е петдесет страници. Никога не съм разбирала хора, които се мъчат с някоя книга, само и само да я дочетат по някаква неразбираема причина. Теса беше същата. Зарязваше книга след първата глава, после вземаше друга и мърмореше и пуфтеше четиристотин страници чак до печалния край. Никога не съм я разбирала.
— И аз не го разбирам.
Той отпи глътка вино, зарея поглед към задния двор и взе романа. Тя изчака Брус да го отвори и попита:
— Имаш ли някакви други правила?
Той се усмихна и остави томчето.
— О, Мърсър, скъпа, имам цял списък. Казва се „Десетте основни правила на Кейбъл за писане на художествена литература“ — блестящо ръководство, съставено от специалист, прочел над четири хиляди книги.
— Споделяш ли ги с хората?
— Понякога. Ще ти ги изпратя по имейл, но не ти трябва да ги следваш.
— А може би трябва. Нуждая се от нещо. Подскажи ми нещо.
— Добре. Мразя пролози. Току-що прочетох роман от някакъв драскач, който е на турне и ще бъде тук следващата седмица. Винаги започва всяка книга с характерен пролог, нещо драматично като убиец, който преследва жена, или с труп, после зарязва читателя, започва първа глава, която, разбира се, няма нищо общо с пролога, после втора глава, която пък няма нищо общо нито с първа, нито с пролога, и после, след трийсетина страници, най- неочаквано се връща към действието от пролога, което дотогава вече си забравил.
— Харесва ми. Продължавай.
— Друга първолашка грешка е да въведеш двайсет герои още в първа глава. Петима е предостатъчно и не обърква читателя. След това, ако усетиш нужда да надникнеш в речника, търси трисрична дума или по-кратка. Аз имам богат речник, но нищо не ме дразни, колкото писател, който се фука с дълги думи, които виждам за пръв път. После — моля ви, моля ви, оформяйте диалога като пряка реч, иначе е объркващо. Пето правило: повечето писатели казват твърде много, затова винаги търси какво да изхвърлиш, например излишни изречения или ненужни сцени. Мога да продължавам.
— Да, моля те. Би трябвало да си водя бележки.
— Не, не трябва. На теб съвети не ти трябват. Ти си прекрасна писателка, Мърсър, просто ти трябва история.
— Благодаря ти, Брус. Имам нужда от насърчение.
— Говоря съвсем сериозно и не те лаская само защото сме си спретнали малка оргия през почивните дни.
— Така ли се нарича? Мислех, че е флирт.
Двамата се засмяха и пийнаха вино. Беше спряло да вали, но беше паднала гъста мъгла.
— Някога писал ли си? — попита тя.
Той сви рамене и отмести поглед.
— Опитвах няколко пъти, но не довърших нищо. Не е за мен. Затова уважавам писателите, поне добрите. При мен всички са добре дошли и се старая да продавам книгите им, но на пазара се предлагат и големи боклуци. Освен това се ядосвам на хора като Анди Адам, които имат талант, но го пропиляват заради лошите си навици.
— Имаш ли новини от него?
— Още не. Под ключ е и няма право на никакъв контакт. Сигурно ще се обади след около седмица. За трети или четвърти път влиза в клиника и според мен шансовете му не са добри. Всъщност дълбоко в себе си той не иска да се откаже.
— Много е тъжно.
— Изглеждаш ми сънена.
— Сигурно е от виното.
— Хайде да дремнем.
С известно усилие се наместиха в един хамак и преплетоха тела. Застинаха неподвижно, докато люлката леко се поклащаше.
— Някакви планове за довечера? — попита тя.
— Мислех за още от същото.
— Това — да, но започва да ми омръзва да стоя тук.
