отправил предизвикателство към неговата мъжественост и го заплашил, че ако иска да бъде с великия Ърнест Хемингуей, най-добре да започне да пие като мъж. Хочнър се стегнал, постарал се и скоро барът се въртял пред очите му. По-късно, докато Хочнър храбро се мъчел да държи главата си изправена, Ърнест изгубил интерес към разговора им и с ново дайкири в ръка започнал да играе домино с местните. По някое време — Хочнър напълно бил изгубил представа за случващото се наоколо — Ърнест се изправил и отсякъл, че е време за вечеря. Хочнър трябвало да го последва. На излизане попитал:
— Колко дайкирита изпихме?
Барманът се замислил за секунда и отговорил на английски:
— Вие четири, Папа — седем.
— Изпил си седем дайкирита? — възкликнал невярващо Хочнър, а Ърнест се засмял, както правят местните:
— Седем са нищо, приятелю. Рекордът тук е седемнайсет. Аз го поставих, разбира се, и после се прибрах пеша.
Мърсър започваше да се чувства, като че ли самата тя беше изпила шестнайсет.
— Помня, че прочетох „Папа“, докато работех в стаята за кореспонденция на „Рандъм“. — Морт се беше натъпкал с тако и сега отново запали пурата си. — Имаш ли първото издание, Брус?
— Имам две: едното е в добро състояние, другото не толкова. Вече рядко се среща.
— Някакви интересни покупки напоследък? — попита Фийби.
Освен откраднатите от Принстън ръкописи на Фицджералд, помисли си Мърсър, но никога нямаше да се напие толкова, че да го изтърси. Клепачите ? натежаваха.
— Всъщност, не — отговори Брус. — Неотдавна взех един екземпляр на „Затворникът“.
За да не остане по-назад, Морт — вероятно нямаше друг човек в историята на нюйоркското книгоиздаване, който да беше преживял лично толкова пиянски истории или ги беше чул от достоверни източници — се впусна в пространен монолог за бурна свада в апартамента си в два през нощта, когато Норман Мейлър не намерил повече ром и започнал да замерва с празни бутилки Джордж Плимптън. Беше смешно до сълзи, почти невероятно, а Морт беше опитен разказвач.
Мърсър се усети как задрямва. Последният звук, който помнеше, беше на блендера, който приготвяше поредната кана дайкири.
8
Събуди се в непознато легло в кръгла стая и през първите няколко секунди се страхуваше да помръдне, защото всяко движение би обострило пулсиращата болка зад челото ?. Очите ? горяха, затова ги затвори. Устата и гърлото ? бяха пресъхнали. Тихо къркорене в корема я предупреди, че положението може да се влоши още повече. Добре, махмурлук — не ? се случваше за пръв път и беше оцеляла, и вероятно я очакваше дълъг ден, но какво от това? Никой не я беше принудил да пие толкова. Признай си, момиче. Както казваха в колежа: „Ако ще вършиш глупости, трябва и да можеш да носиш“.
Тя лежеше в облак, потънала бе дълбоко в мек пухкав дюшек сред пластове фино спално бельо навсякъде край нея. Несъмнено се дължеше на Ноел. Мърсър беше вложила част от новопридобитите си пари в по-красиво бельо и в този ужасен момент беше щастлива, че го носи. Надяваше се да е впечатлила Брус. Отново отвори очи, примигна няколко пъти, успя да се съсредоточи и видя шортите и блузата си, сгънати на близкия стол — неговият начин да ? покаже, че разсъбличането е било постепенно, че не е имало трескаво дърпане и късане на дрехи на път за леглото. Мърсър отново затвори очи и се пъхна по-дълбоко сред завивките.
Не помнеше нищо след постепенно заглъхналото бучене на блендера. Колко време беше спала на стола на верандата, докато другите си разказваха истории, продължаваха да пият и си намигаха усмихнати заради нея? Беше ли успяла да се оттегли, вероятно залитайки и с нечия помощ, или Брус се беше оказал принуден да я носи до кулата на третия етаж? Беше ли припаднала като в колежа, или просто беше заспала и я бяха сложили да си легне?
Коремът ? отново изкъркори. Дано не беше развалила партито на верандата с някакво неописуемо повръщане, което нито Брус, нито някой друг щеше да спомене! Догади ? се още по-силно само при мисълта за такъв ужасен епизод. Отново погледна към шортите и блузата си. Като че ли нямаше петна по тях, никакви следи от изцапано.
После ? хрумна нещо утешително. Морт беше по-възрастен от нея с почти четирийсет години и беше превърнал купонясването в кариера. Беше изпил повече и беше имал по-силен махмурлук от всичките си амбициозни писатели, взети заедно, така че едва ли нещо го притесняваше. Сигурно дори се забавляваше. А на кого му пука за Фийби? Мърсър едва ли щеше да я види отново. Освен това тя живееше с Морт, сигурно се беше нагледала на какво ли не. Брус със сигурност беше.
Последва тихо почукване на вратата. В стаята влезе Брус. Беше облечен с бял хавлиен халат и носеше бутилка вода и две малки чаши.
— Е, добро утро — тихо каза той и приседна на ръба на леглото.
