— Нито едно от двете, и двете — на кого му пука? Сали идва веднъж годишно и двамата се забавляваме. Наричай го както пожелаеш.
— Ами ако Ноел беше тук?
— Не я интересува, Мърсър, послушай ме. Ако в момента се обадиш на Ноел и ? кажеш, че двамата обядваме, смятаме да дремнем заедно следобед и я попиташ какво мисли по въпроса, уверявам те, тя ще се засмее и ще каже: „Ей, няма ме вече две седмици, защо се бавите толкова?“. Искаш ли да ? се обадиш?
— Не.
Брус се засмя.
— Твърде си напрегната.
Мърсър не се смяташе за напрегната, всъщност се мислеше за доста спокоен и толерантен човек. В момента обаче се чувстваше като целомъдрена лелка и това никак не ? харесваше.
— Не съм.
— Тогава хайде да си лягаме.
— Извинявай, но чак толкова непринудено също не мога.
— Добре, не те притискам. Просто предложих лека дрямка.
Двамата се засмяха, но напрежението беше осезаемо.
Съзнаваха също, че този разговор ще има продължение.
6
Вече беше тъмно, когато се срещнаха на плажа. Приливът беше в ниската си точка, брегът беше широк и пуст. Светлината на пълната луна блещукаше по водата. Илейн беше боса, Мърсър също събу сандалите си. Закрачиха покрай водата като стари приятелки.
Съгласно инструкциите си Мърсър беше изчерпателна в имейлите, които изпращаше всяка вечер. Дори описваше подробно какво чете и какво се опитва да пише. Илейн знаеше почти всичко, но Мърсър не беше споменала опита на Кейбъл да я вкара в леглото си. Може би щеше да го спомене по-късно в зависимост от развоя на събитията.
— Кога пристигна на острова? — попита Мърсър.
— Днес следобед. Последните два дни прекарахме в офиса с екипа и всичките ни експерти — технически, оперативни, дори с шефа ми, собственика на фирмата.
— Имаш шеф?
— О, да. Аз ръководя проекта, но шефът ми ще вземе окончателното решение, когато стигнем дотам.
— Докъде?
— В момента не сме сигурни. Това е шестата седмица и, честно казано, още не сме наясно какво следва. Ти си великолепна, Мърсър, и постигна наистина забележителен напредък. Много сме доволни. След като разполагаме със снимките и видеото, а ти успя да влезеш в кръга на Кейбъл, вече обсъждаме следващия си ход. Чувстваме се доста по-уверени, но все пак имаме да изминем още път.
— Ще стигнем където трябва.
— Обожаваме увереността ти.
— Благодаря — отвърна равнодушно Мърсър. — Имам въпрос. Не съм сигурна, че е разумно да продължавам тази маневра с романа за Зелда и Хемингуей. Просто ми се струва твърде удобно, докато Кейбъл държи ръкописите на Фицджералд. На прав път ли сме?
— Но романът беше негова идея.
— Може само да ми пуска въдица, да ме проверява.
— Имаш ли причина да смяташ, че те подозира?
— Всъщност, не. Прекарах известно време с Брус и мисля, че донякъде го опознах. Много е умен, има бърза мисъл и е обаятелен, освен това е откровен и предразполагащ. Може и да върши някои измами в бизнеса си, но не и когато работи с приятели. Понякога е болезнено откровен и не понася глупаци, но у него има нещо неподправено мило. Допада ми, Илейн, той също ме харесва и иска да се сближим. Ако стане подозрителен, мисля, че бих забелязала.
— Имаш ли намерение да се сближиш повече с него?
— Ще видим.
— Той лъже за брака си.
