— Клоуни! Напусна ли ги?
— Да. Сега имам договор с „Вайкинг“, ако все още е валиден. Последния път редакторът ми се обади да ме осведоми, че закъснявам с три години.
Морт се засмя шумно и възкликна:
— Само три години! Де такъв късмет. Миналата седмица крещях на Дъг Таненбаум, защото трябваше да ми предаде текста преди осем години. Писатели!
— Обичаш ли да говориш за работата си? — попита Фийби.
Мърсър се усмихна и поклати глава.
— Няма нищо за казване.
— Кой е агентът ти? — попита Морт.
— Гилда Савич.
— Голяма сладурана. Миналия месец обядвах с нея.
Много се радвам, че одобряваш, едва не изтърси Мърсър — ромът вършеше своето.
— Тя не ме спомена, нали?
— Не помня, обядът беше дълъг — отново се изсмя гръмогласно Морт и изгълта питието си.
Фийби попита за Ноел. Поговориха за нея няколко минути. Мърсър забеляза, че в кухнята не се случва нищо, нямаше никакви признаци някой да приготвя храна. Когато Морт се извини и отиде до тоалетната, Брус отде при блендера за поредната порция дайкири. Дамите си побъбриха за лятото, за отпуски и други подобни. Фийби и Морт си заминаваха на следващия ден и щяха да прекарат един месец на коралов остров на юг. Издателската дейност замира през юли, почти спира през август, пък и нали той беше шефът, можеха да напуснат града за шест седмици.
Морт тъкмо се върна и се настани на стола си с ново питие и пура, когато на вратата се звънна и Брус изчезна. Върна се с огромна кутия с храна и я остави на масата.
— Най-хубавото тако на острова. С печен групер, уловен днес сутринта.
— Ще ни храниш с тако, поръчано по телефона? — невярващо попита Морт. — Аз те водя по най-хубавите нюйоркски ресторанти, а ето какво получавам.
Още докато говореше, се нахвърли на такото.
— Последния път, когато бях в града, ти ме заведе в онзи ужасен деликатесен магазин до офиса ти, а сандвичът беше толкова противен, че едва не повърнах. Освен това аз платих.
— Ти си продавач на книги, Брус — заяви Морт и отхапа половината тако. — Изисканите вечери са за писателите. Мърсър, следващия път, когато дойдеш в града, ще те заведа в ресторант с три звезди.
— Договорихме се — отговори тя, съзнавайки, че това никога няма да се случи.
Морт толкова бързо пресушаваше чашите си, че на сутринта нямаше да помни нищо. Брус също му отпускаше края и пиеше много по-настървено, отколкото го беше виждала досега. Нямаше и помен от предпазливите глътки вино, умереното доливане, разговорите за реколта и производител, пълния самоконтрол. Сега се беше отпуснал и беше събул обувките си — по дяволите, беше петък вечер след дълга седмица и той искаше да си повилнее със свой съучастник в голямата игра.
Мърсър отпиваше от студеното си питие и се мъчеше да си спомни колко вече е изпила. Брус обаче непрекъснато ? доливаше, така че беше изгубила сметката. Беше замаяна и трябваше да намали темпото. Хапна малко тако и се озърна за бутилка вода или може дори малко вино, но на верандата нямаше нищо друго. Само нова кана с дайкири, която ги очакваше.
Брус отново ? доля и започна да разказва история за дайкирито, неговото любимо лятно питие. През 1948 г. американският писател А. Е. Хочнър заминал за Куба да намери Хемингуей, който живеел там. Двамата се сприятелили и през 1966 г., няколко години след смъртта на Хемингуей, Хочнър издал прочутата си книга „Папа Хемингуей“.
Както можеше да се очаква, Морт го прекъсна:
— Познавам Хочнър, мисля, че още е жив. Сигурно наближава стоте.
— Нека просто предположим, че ти познаваш всички, Морт.
Така или иначе, разказът продължи: по време на първото посещение на Хочнър, което било нещо като интервю, Хемингуей бил доста сдържан. Хочнър го притиснал и накрая се срещнали в бар, недалече от дома на Хемингуей. По телефона Папа му обяснил, че заведението е известно със своите дайкирита. Разбира се, Хемингуей закъснял и докато го чакал, Хочнър си поръчал дайкири. Било вкусно и силно, а тъй като не бил голям пияч, отпивал бавно. Изнизал се един час. В бара било горещо и влажно и той си поръчал още едно. По средата на второто питие осъзнал, че вижда двойно. Когато Хемингуей най-сетне се появил, го посрещнали като знаменитост. Явно прекарвал много време там. Ръкували се, намерили си маса и Ърнест поръчал дайкири. И буквално пресушил своята чаша на един път. После пресушил още една. На третата забелязал, че новият му приятел всъщност не пие, затова
