Брус пресуши чашата си и си сипа отново. Свали сакото, махна папийонката, измъкна ризата си от панталона и събу обувките. Двамата се настаниха на канапето.
— А как мина твоят ден? — попита той и отново отпи голяма глътка.
— Както обикновено. Разходих се по брега, попекох се, опитах се да пиша, върнах се на плажа, опитах се да попиша пак, дремнах.
— Ах, животът на писателя. Завиждам ти.
— Успях все пак да изхвърля пролога си, оформих диалога, отстраних дългите думи и сигурно щях да махна още, но няма достатъчно, че да изхвърлям.
Брус се засмя и отново отпи.
— Възхитителна си, знаеш ли?
— А ти си такъв професионалист, Брус. Прелъсти ме вчера сутринта и…
— Всъщност стана сутринта, по обед и през нощта.
— И ето пак. Винаги ли си бил такъв женкар?
— О, да. Винаги. Казах ти, Мърсър, имам фатална слабост към жените. Видя ли красавица, само едно ми е в главата. Такъв съм още от колежа. Когато пристигнах в „Обърн“ и изведнъж се оказах заобиколен от хиляди хубави момичета, направо полудях.
— Това не е здравословно. Мислил ли си за терапия?
— Моля? На кого му е притрябвала? За мен това е игра и трябва да признаеш, че я владея много добре.
Тя кимна и отново отпи — третата ? глътка. Неговата чаша беше празна и той си доля.
— Полека, момче — каза тя.
Брус не ? обърна внимание. Когато се върна на канапето, тя го попита:
— Някога бил ли си влюбен?
— Обичам Ноел. Тя също ме обича. И двамата сме много щастливи.
— Но любовта е свързана с доверие, всеотдайност, споделяне на всяка страна от живота ви.
— О, ние много си споделяме, повярвай ми.
— Безнадежден си.
— Не бъди наивна, Мърсър. Не говорим за любов, говорим за секс. За чисто физическо удоволствие. Ти няма да се забъркаш с женен мъж, а аз не търся връзка. Ще продължаваме, когато искаш, и може веднага да спрем. Ще бъдем приятели без ангажименти.
— Приятели ли? Колко приятелки имаш?
— Всъщност нито една. Няколко познати може би. Виж, ако знаех, че възнамеряваш да ме анализираш, нямаше да ти се обадя.
— Защо ми се обади?
— Помислих, че ти липсвам.
Засмяха се насила. Неочаквано Брус остави чашата си, взе нейната, остави я до своята, хвана я за ръката и каза:
— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.
— Какво?
— Изненада. Ела, долу е.
Все още бос, той я изведе от апартамента. Прекосиха кафенето, слязоха на първия етаж и стигнаха до вратата на сутерена. Брус я отключи, щракна осветлението и двамата заслизаха по дървените стълби. Той светна друга лампа и набра кода, който отключваше трезора.
— Дано да е нещо страхотно — прошепна Мърсър, останала почти без дъх.
— Няма да повярваш.
Той отвори дебелата метална врата, влезе вътре и запали друга лампа. Приближи се към сейфа, въведе паролата и изчака секунда, за да се освободят хидравличните резета. Вратата се отключи със силно изщракване, Брус леко дръпна и я отвори. Мърсър наблюдаваше всичко с изключително внимание. Знаеше, че от нея се очаква да напише на Илейн и екипа всяка подробност. Трезорът и сейфът ? се сториха съвсем същите като миналия път. Брус дръпна едно от четирите чекмеджета и го отвори. Вътре имаше две еднакви дървени кутии. По-късно Мърсър щеше да предположи, че са квадрати със страна трийсет и пет сантиметра и най-вероятно кедрови. Брус извади едната и пристъпи към масичката в средата на трезора. Усмихна ? се, сякаш предстоеше да ? покаже рядко съкровище.
Капакът на кутията се държеше на три малки панти и Брус внимателно го вдигна. Вътре се показа нещо като картонена кутия, сивкава на цвят. Той предпазливо я извади и я остави върху масата.
— Това се нарича архивна кутия за съхранение, направена е от специален картон без киселинно съдържание и се използва от повечето библиотеки и сериозни колекционери. Тази е от Принстън. — Отвори кутията и гордо оповести: — Оригиналният ръкопис на „Последният магнат“.
Мърсър зяпна, вторачи се невярващо и се приближи. Помъчи се да каже нещо, но не намираше думи.
