В кутията имаше купчина листове с размера на хартия за писма, дебела десетина сантиметра, видимо стара, реликва от друга епоха. Нямаше заглавна страница, всъщност Фицджералд явно се беше впуснал направо в първа глава с намерението да подреди нещата впоследствие. Почеркът му не беше красив и четлив, освен това още от самото начало беше започнал да си води бележки в полето. Брус докосна ръкописа и продължи:
— След внезапната му смърт през четирийсета година романът изобщо не бил завършен, но Фицджералд работел по предварително очертан сюжет и оставил много бележки и нахвърлени сцени. Негов близък приятел, Едмънд Уилсън, който бил и редактор, и литературен критик, довършил историята и книгата излязла година по-късно. Много критици смятат, че това е най-хубавото произведение на Фицджералд, което, както ти отбеляза, е забележително с оглед на влошеното му здраве.
— Шегуваш се, нали? — успя да отрони Мърсър.
— За кое да се шегувам?
— За този ръкопис. Това откраднатият ръкопис ли е?
— О, да, но не от мен.
— Хубаво. А какво прави тук?
— Историята е много дълга. Няма да те отегчавам с подробностите, много от които са ми неизвестни. Всичките пет ръкописа били откраднати миналата есен от библиотека „Файърстоун“ в Принстън. Крадците здравата се уплашили, когато ФБР спипало двама от тях почти веднага. Другите се отървали от стоката и изчезнали. Ръкописите незнайно как се появиха на черния пазар. Оттам бяха продадени поотделно. Не знам къде са другите четири, но подозирам, че са изнесени от страната.
— Ти защо си замесен, Брус?
— Сложно е, но всъщност не съм толкова замесен. Искаш ли да докоснеш страниците?
— Не. Не ми харесва да съм тук. Напрягам се.
— Спокойно. Крия това за един приятел.
— Страхотен приятел.
— Такъв е. Търгува от доста време и му вярвам безусловно. В момента договаря сделка с колекционер от Лондон.
— А ти какво ще спечелиш?
— Немного. По някое време ще получа малко пари.
Мърсър се отдръпна и се премести от другата страна на масата.
— Струва ми се, че поемаш прекалено голям риск. Притежаваш много ценна открадната собственост. Това е углавно престъпление, заради което може да те затворят за дълго време.
— Углавно престъпление е, ако ме заловят.
— А сега замеси и мен в това, Брус. Искам да си ходя.
— Стига, Мърсър, много се стряскаш. Който не рискува, не печели. Освен това не си съучастник в нищо, защото никой няма да разбере. Кой изобщо би могъл да докаже, че си виждала ръкописа?
— Не знам. Кой друг го е виждал?
— Само ние двамата.
— Ноел знае ли?
— Не, разбира се. Не се интересува. Тя се грижи за своя бизнес, аз се грижа за моя.
— А каква част от бизнеса ти е трафикът на откраднати книги и ръкописи?
— Правя го понякога.
Брус затвори архивната кутия и я прибра в дървената. Внимателно я пъхна обратно в чекмеджето и го затвори.
— Наистина искам да си вървя — настоя Мърсър.
— Добре, добре. Не очаквах да откачиш. Спомена, че току-що си дочела „Последният магнат“, и аз допуснах, че ще се впечатлиш.
— Да се впечатля ли? Може да съм поразена, изумена, уплашена до смърт, какво ли не в момента, обаче изобщо не съм впечатлена, Брус. Това е безумие.
Той заключи сейфа, после трезора и когато тръгнаха да слизат по стълбите, угаси светлината. На приземния етаж Мърсър се запъти към изхода.
— Къде отиваш? — попита той.
— Тръгвам си. Отключи вратата, моля те.
Брус я сграбчи, завъртя я, стисна я силно и каза:
— Виж, извинявай.
Тя се дръпна рязко назад.
— Искам да си ходя. Няма да остана в тази книжарница.
