Робърт Шекли

Резерват

— Красиво място нали, капитане? — попита Саймънс с привидно спокойствие, докато гледаше през илюминатора. — Като в рая. — Той се прозя.

— Още не бива да излизаш — отвърна капитан Килпепър и веднага видя разочарованието на биолога си.

— Но, капитане…

— Не — Килпепър погледна през илюминатора към полюшващата се под лекия ветрец зелена морава. Осеяна тук-там с червени цветя, тя изглеждаше точно толкова пищна, както и преди два дни, когато кацнаха. Вдясно от моравата имаше кафеникава гора, с цъфнали в жълто и оранжево дървета. Вляво се простираха редица хълмове, оцветени в контрастни сенки на синьозеленото. От един от хълмовете се спускаше водопад.

Дървета, цветя и всичко останало. Мястото бе наистина невероятно красиво и точно това бе причината, поради която Килпепър му нямаше доверие. Опитът му с две съпруги и пет нови кораба го бе научил, че красивата външност може да крие почти всичко. А петнадесетте години в космоса, които бяха добавили достатъчно бръчки по челото му и сивота в косите, не бяха му дали причина да се усъмни в тази си увереност.

— Ето данните, сър — каза помощник-капитан Морена и му подаде купчина листа. По широкото, набръчкано лице на Морена имаше кисело изражение. Килпепър чуваше зад вратата стъпки и шепот. Той знаеше, че екипажът се бе събрал, за да чуе какво ще каже този път.

Всички толкова искаха да излязат навън.

Килпепър прегледа сведенията. Те бяха същите, както на предишните четири групи. Атмосферата бе подходяща за дишане и не съдържаше опасни микроорганизми. Липсваха каквито и да било бактерии и радиация. В близката гора имаше някакви форми на живот, но никакви енергийни източници. На няколко мили на юг бе открито наличието на голямо количество метал, вероятно планина, богата на желязо. Препоръка за по-обстойно изследване.

— Чудесно — каза намусено Килпепър. Тези сведения го тревожеха. От опит знаеше, че на всяка планета има нещо, което не е както трябва. И беше по-добре то да бъде открито още в началото, преди да е предизвикало сериозни беди.

— Можем ли да излизаме, сър? — попита Морена застанал мирно. Килпепър почти усети как екипажът, събран зад вратата, затаи дъх.

— Не знам — отговори той. Почеса главата си, като се опитваше да измисли подходяща причина да откаже отново. Трябваше да има нещо, което да не е наред.

— Добре — каза най-после. — Засега да се постави пълна охрана. Четирима души да излязат. Никой да не се отдалечава на повече от осем метра от кораба. — Трябваше да им позволи да излязат. След шестнадесет месеца в горещия, претъпкан космически кораб, ако не го направеше, можеше да предизвика бунт.

— Слушам, сър! — възкликна помощник-капитан Морена и изскочи през вратата.

— Предполагам това означава, че научният екип може да излезе — обади се Саймънс, пъхнал дълбоко ръце в джобовете си.

— Разбира се — отвърна с нежелание Килпепър. — Идвам с вас. Така или иначе цялата тази експедиция беше излишна.

Въздухът на безименната планета бе благоуханен, особено след влажната, рециклирана атмосфера на кораба. Полъхът откъм планините бе лек и свеж.

Капитан Килпепър вдъхна доволно с ръце, скръстени на гърдите. Четиримата от екипажа се разхождаха наоколо, изпъваха крайници и вдишваха дълбоко свежия въздух. Хората от научния екип се бяха събрали на група и се чудеха откъде да започнат. Саймънс се наведе и откъсна стръкче трева.

— Интересно — каза той, като го вдигна нагоре.

— Защо? — попита капитан Килпепър, който се бе приближил.

— Гледай. — Слабичкият биолог вдигна стръкчето по-нависоко. — Идеална гладка. Не показва никакъв белег на клетъчни форми. Чакай да видя… — Той се наведе над едно от червените цветя.

— Хей! Имаме гости! — Един от екипажа на име Флин пръв забеляза туземците. Те излязоха от гората и запристъпваха през моравата към кораба.

Капитан Килпепър погледна нататък. Хората от охраната бяха готови и нащрек. Той докосна оръжието си за по-голяма увереност и зачака.

— О, братко мой — прошепна Арамик. Като корабен лингвист той наблюдаваше приближаващите се туземци с особен професионален интерес. Останалите мъже просто ги гледаха.

Отпред вървеше същество с дълъг, почти два метра, врат като на жираф и дебели тромави крака като на хипопотам. Върху лицето му имаше весело изражение. Кожата му беше червена на големи бели точки.

Зад него се движеха пет малки животинки с чисто бяла козина. Бяха с размерите на териери и лицата им изглеждаха глуповато тържествени. Накрая се движеше едно дебело, червено дребосъче със зелена опашка, дълга поне пет метра.

Те спряха пред хората и се поклониха. Последва дълъг миг на мълчание, след което всички избухнаха в смях.

Смехът като да беше сигнал. Петте мъничета скочиха върху гърба на хипожирафа. Постояха малко, след което се изкатериха едно върху друго. След миг останаха така, запазили в равновесие пирамидата си като група акробати.

Хората заръкопляскаха възторжено.

Дебелото животно веднага започна да балансира върху опашката си.

— Браво! — извика Саймънс.

Петте рошави животинчета скочиха от гърба на хипожирафа и започнаха да танцуват около прасето.

— Ура! — извика бактериологът Морисън.

Хипожирафът направи тежко салто, приземи се върху едното си ухо, след което скочи на крака и се поклони дълбоко.

Капитан Килпепър се намръщи и потри ръце. Опитваше се да открие причината за подобно държание.

Туземците запяха. Мелодията бе странна, но позната. Те пяха няколко секунди, после се поклониха и започнаха да се търкалят по тревата.

Хората от екипажа продължаваха да ръкопляскат. Арамик бе извадил тетрадката си и записваше звуците.

— Добре — каза Килпепър. — Екипажът да се прибира.

Всички го изгледаха сърдито.

— Нека някои от останалите да излязат — каза капитанът. Мъжете се върнаха със съжаление на кораба.

— Предполагам, че ще искате да ги погледате още малко — каза Килпепър на учените.

— Разбира се — заяви Саймънс. — Никога не съм виждал подобно нещо.

Килпепър кимна и се върна на кораба. Покрай него минаха други четирима от екипажа.

— Морена! — извика Килпепър. Помощникът се приближи, като стъпваше тежко по мостика. — Искам да откриеш този метален масив. Вземи един човек и поддържай постоянен радиоконтакт с кораба.

— Слушам, сър — отвърна широко усмихнат Морена. — Приятелски са настроени, нали?

— Да — отвърна Килпепър.

— Приятен малък свят — продължи помощник-капитанът.

— Да.

Морена излезе, за да подбере необходимата си екипировка.

Капитан Килпепър седна и се опита да обмисли какво странно намира в тази планета.

Вы читаете Резерват
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату