— Нека помислим — каза Том. — Какво ще кажете за Роджър Превозвача?
— Мотиви? — веднага попита Били.
— Ами-и… Откровено казано, отдавна не ми харесва походката му. И понякога е един такъв… шумен.
Кметът кимна.
— Виж, това става. Какво ще кажеш, Били?
— Според вас, как мога да разкрия престъпление, извършено заради такива мотиви? — сърдито запита Били. — Не, това би свършило работа, ако си го убил в състояние на умопомрачение. Но ти трябва да убиеш по всички правила, Том. Необходимо е да отговаряш на следната характеристика: хладнокръвен, безжалостен, коварен. Не можеш да убиеш някого, само защото не ти харесва походката му. Звучи глупаво.
Том се надигна.
— Ще трябва да обмисля всичко още веднъж.
— Само не протакай прекалено дълго — обади се кметът. — Колкото по-бързо свършиш с това, толкова по-добре.
Том кимна и се отправи към вратата.
— Том! — викна Били. — Не забравяй да оставиш улики. Това е много важно.
— Добре — каза той и излезе.
Почти всички жители на селото бяха излезли на улицата. Черната топка вече почти закриваше малкото слънце.
Том се отправи към щаб-квартирата, за да обмисли всичко докрай. Еди Пивото очевидно беше променил отношението си към престъпния свят. Беше преоборудвал таверната. В очите на всеки посетител се набиваше плакат, който гласеше:
Прозорците бяха затъмнени с нови, добросъвестно изпомачкани и изцапани завеси, които затрудняваха достъпа на дневна светлина и придаваха на таверната вид на истинско мрачно убежище. На едната стена висеше разнообразно оръжие, набързо изрязано от дърво, а на другата едно огромно кървавочервено петно създаваше наистина зловещо впечатление. Том се досети, че това е само боя, която Били Бояджията прави от ягоди.
— Влизай, Том, влизай! — покани го Еди Пивото и го поведе към най-тъмния ъгъл. Рибаря забеляза, че толкова много народ по това време в таверната никога не е имало. Очевидно на хората им харесваше фактът, че могат да посетят истинско убежище на престъпник.
Държейки пери-кола, Том се зае да мисли.
Длъжен бе да извърши убийство.
Извади разрешителното и пак го прочете. Гадна работа. Ако зависеше от него, никога не би се захванал с тази работа. Но трябваше да изпълни своя дълг.
Допи пери-колата и се съсредоточи върху това, което му предстоеше да извърши. Каза си, че все пак трябва да убие някого. Трябва да лиши някого от живот. Трябва да прати някого на оня свят.
Но каквото и да си говореше, то не беше по същество. Това бяха думи, просто думи. За да подреди мислите си, Том реши да обсъди последствията от убийството на Марви Дърводелеца. Днес той строи училище. Ако го убие… Е, тогава няма повече да строи.
Не, определено не можеше да осъзнае смисъла на всичко това докрай.
Добре. Ето, значи, Марви е най-здравият и според много мнения най-славният Дърводелец. Той рендосва дъска, здраво хванал рендето с отрудените си ръце… Ако го убие… Марви лежи по гръб на земята, очите му са се изцъклили, не диша, сърцето му е спряло. Никога повече няма да сече дърва в гората…
В този миг той усети с цялото си същество какво означава да убиеш. Видението изчезна, но остана спомена за него — толкова ясен, че Том почувства спазми в стомаха.
Би могъл да се справи с кражбата. Но да убие, дори и с най-добри намерения, в името на селото…
Какво ще кажат хората, след като видят това, което току-що му мина пред очите? Как ще живее после сред тях? Как ще се примири със себе си?
Въпреки това беше длъжен да убие. Всеки жител на селото участваше с каквото може. А тази работа се падна на него.
Но кого да убие?
Суматохата започна малко по-късно, когато междупланетното радио загърмя сърдито.
— Това ли е колонията? Къде е столицата?
— Ето я — отговори кметът.
— Къде е космодрумът?
— Доколкото знам, сега там има пасище — каза кметът. — Мога да проверя по книгите къде е бил. Тук не е кацал кораб повече от…
— В такъв случай главният кораб ще остане във въздуха. Съберете своите представители. Приземявам се.
Всички се събраха около поляната, която инспекторът избра за кацане. Том втъкна оръжието си в колана, скри се зад едно дърво и започна да наблюдава.
Малък въздушен кораб се отдели от големия и започна бързо да се спуска. Падаше като камък към поляната. Всички затаиха дъх в очакване да се разбие. В последния момент корабчето пусна огнени струи, които изгориха всичката трева, и плавно кацна.
Кметът бясно работеше с лакти при придвижването си в тълпата. Зад него бързаше и Били Бояджията. Люкът на кораба се отвори и се появиха четирима мъже. В ръцете си държаха някакви блестящи предмети. Том се досети, че това са оръжия. Зад тях се показа елегантен червендалест мъж, облечен в черно, с четири блестящи медала на гърдите. Съпровождаше го ниско човече с лице като зурла, също облечен в черно. Зад тях следваха още четирима в еднаква униформа.
— Добре дошли на Ню Дилавър — поздрави ги кметът.
— Благодаря, генерале — каза представителният мъж и енергично раздруса ръката на кмета. — Аз съм инспектор Дайлъмен. Това е мистър Грант, моят политически съветник.
Грант надменно кимна и се направи, че не забелязва протегнатата ръка на кмета. На лицето му се изписа снизходително отвращение, когато огледа събралите се жители на Ню Дилавър.
— Бихме искали да разгледаме селото — каза инспекторът и погледна към Грант. Последва безразлично кимване. Униформената охрана се построи в полукръг около тях.
Том се прокрадваше като истински злодей. Държеше се на безопасно разстояние зад групата. Когато стигнаха в селото, той се скри зад една къща и продължи да наблюдава.
Кметът със законна гордост показа затвора, пощата, църквата и малкото училище. Инспекторът като че ли остана малко озадачен.
Мистър Грант противно се усмихваше и подигравателно се почесваше по брадата.
— Моето становище се потвърди — каза той на инспектора. — Напразна загуба на време, гориво и ненужна амортизация на крайцера. Тук няма абсолютно нищо ценно.
— Не съм убеден — отвърна инспекторът и се обърна към кмета. — Защо сте направили всичко това, генерале?
— Как защо? За да сме истински земляни. Виждате, че правим всичко, което е по силите ни.
Мистър Грант прошепна нещо в ухото на инспектора.
— Кажете ни колко млади мъже имате в селото?
— Извинете?… — разсеяно попита кметът.
— Колко мъже на възраст между петнадесет и шестдесет години живеят в селото? — поясни мистър Грант.
— Трябват ни хора за космическата пехота — каза инспекторът. — Яки, здрави, боеспособни. Убедени
