сме, че няма да ни откажете.
— Не, разбира се. Дори мисля, че за всеки млад човек ще бъде чест… Е, наистина, не са големи специалисти в тази област, но за това пък са много схватливи. Предполагам, че бързо ще се научат.
— Видяхте ли? — тържествено се обърна инспекторът към Грант. Шестдесет, седемдесет, може би сто пехотинци. Оказа се, че не е само загуба на време.
Но мистър Грант си оставаше скептично настроен.
Инспекторът заедно със своя политически съветник се отправиха към дома на кмета, за да обядват. Съпровождаха ги четирима войници. Другите четирима тръгнаха из селото и прибраха всичко, което им попадна.
Том се скри в близката горичка, за да обмисли всичко на спокойствие. От здрача изникна закръглената фигура на мисис Еди Пивото. Тя се оглеждаше страхливо на всички страни. Русата й коса беше започнала да посивява. Независимо от подаграта на коляното, тя се движеше доста добре. Носеше малка кошница, покрита с плетена червена салфетка.
— Донесох ти обяд — каза тя, след като видя Том.
— Така ли?… Ами… благодаря — заекна той. — Не си задължена да го правиш.
— Как да не съм? Нали нашата таверна е мястото, което се ползва с лоша слава и в което трябва да се криеш от закона? Това е така, нали? Значи ние отговаряме за здравето ти. Кметът ни поръча да ти предам нещо.
Том с пълна уста погледна към мисис Пиво.
— Какво каза?
— Каза да побързаш с убийството. Засега успява да заблуди инспектора и оная мутра Грант, но рано или късно те ще повдигнат въпроса. Сигурен е в това.
Том кимна.
— Кога ще го направиш? — тя наклони глава и любопитно се загледа в него.
— Не съм длъжен да ти казвам.
— Как така не си длъжен?! Аз съм ти съучастничка! — мисис Пиво се приближи още по-близо.
— Да, вярно — замислено продума Том. — Мисля да го извърша днес, след като се стъмни. Кажи на Били, че ще оставя отпечатъци от пръсти, а също и други улики.
— Добре, Том. Бог да ти е на помощ!
Докато чакаше да падне нощта, Том наблюдаваше какво става в селото. Видя, че всички войници са се напили до козирката. Вървяха из улиците с такъв вид, сякаш на света нямаше никой освен тях. Един войник стреля във въздуха и изплаши всички малки, пухкави тревопасни зверчета на много километри наоколо.
Инспекторът и мистър Грант все още бяха в дома на кмета.
Настъпи нощта. Том се промъкна в селото и се притаи в тесния ъгъл между две къщи. Извади ножа от пояса си и зачака.
Някой бодро крачеше по улицата. Човекът се приближаваше. Фигурата едва се различаваше в мрака, но това беше кметът.
— Ти ли си, Том? — каза той. Погледна към ножа. — Какво правиш тук?
— Нали искахте да убия някого, и аз…
— Не съм казал, че трябва да убиеш мен — каза кметът и отстъпи назад.
— Защо?
— Ами, първо, някой трябва да съпровожда гостите. Те ме очакват. Трябва да им покажа…
— Това може и Били да го свърши — прекъсна го Том и го улови за яката на ризата. Вдигна ножа и го насочи към гърлото му. — Нямам нищо лично против вас, разбира се — добави той.
— Чакай! — извика кметът. — Това означава, че нямаш мотив!
Том отпусна ножа, но продължи да го държи за яката.
— Ще си измисля някакъв. Например много се ядосах, когато ме назначихте за престъпник.
— Аз съм те е назначил, така ли?
— А кой друг?
Кметът издърпа Том от тъмното, там където улицата, бе залята от звездна светлина.
— Гледай!
Рибаря остана поразен. Кметът беше облечен с мундир, накачен с блестящи медали и униформени панталони с остри като бръснач ръбове. На раменете му се виждаха пагони с два реда звезди — по десет на всеки ред. Беше нахлупил и фуражка, чиято кокарда изобразяваше летяща комета.
— Какво от това? Нали човекът е същия?
— Да, но само формално. За съжаление изпусна церемонията след обяд. Инспекторът каза, че след като официално съм произведен в чин генерал, трябва да нося и генералска униформа. Церемонията премина в топла, дружеска обстановка. Всички се усмихваха и ми намигаха.
Том отново замахна с ножа, сякаш се канеше за изкорми някоя риба.
— Моите поздравления — искрено каза той. — Но вие бяхте кмет, когато ме назначихте за престъпник, следователно моят мотив остава в сила.
— Да, ама ти вече не убиваш кмет, а генерал! А това не е убийство!
— Не е убийство ли?!
— Ами, разбираш ли, посегателството над генерал се нарича метеж!
— О-о! — Том отпусна ножа. — Моля за извинение!
— Няма да го правя на въпрос. Всичко е наред. В реда на нещата е да не знаеш. Просто аз съм го прочел в книгите, за разлика от тебе. Ти не си виновен. — Генералът въздъхна с облекчение. — Е, аз трябва да тръгвам. Инспекторът помоли да направя списък на новобранците.
Том извика след него:
— Сигурен ли сте, че наистина трябва да убия някого?
— Разбира се — отговори кметът, като се отдалечаваше с бързи крачки. — Убий някого, само не мен!
Том пъхна ножа обратно в пояса.
Не мен, не мен! Всеки ще каже така. Не може да се убие сам. Та това е самоубийство — значи не влиза в сметките.
Том потрепери. Стараеше се да изтрие от паметта си представата за убития Марви с всичките подробности. Но работата трябваше да се свърши веднъж завинаги!
По улицата идваше още някой. Приближаваше все повече и повече. Той се сви, мускулите му се напрегнаха, готови за скок.
Появи се мисис Мелник.
Том си каза, че това няма значение. Дали е тя или някой друг… Но не можеше да се отърве от спомена за беседите й с покойната му майка. Пък и нямаше никакви мотиви, за да я убие.
Тя мина покрай него без да го забележи.
Минаха тридесет минути. На улицата се появи нова фигура. Том разпозна Макс Тъкача.
Той винаги му бе харесвал. Но това не означаваше, че няма да намери мотив. Обаче изведнъж се замисли за жената и петте деца на Тъкача, които го обичаха и щяха да бъдат много нещастни, ако го убие. Отстъпи навътре в сянката и позволи на Макс да мине безпрепятствено.
Появиха се тримата братя Дърводелци. С Том ги свързваше скъп спомен. И те минаха.
След тях се мина Роджър Превозвача. Нямаше причина да го убива, но от друга страна не бяха големи приятели. Освен това Роджър нямаше деца, а и жена му като че ли не беше много привързана към него. Може би това щеше да бъде достатъчно на Били, за да разкрие мотивите на убийството?
Том сам разбираше, че не е прав. Усещаше, че и с другите жители на селото ще е същото. Беше израснал сред тези хора, делил храна и работа, радости и скърби. Какви мотиви би могъл да има, за да убие някого от тях?
А трябваше. В разрешителното изрично бе казано. Не биваше да подведе съселяните си!
— Я чакай! — каза си гласно той. — Ами ако убия инспектора?
Мотиви? Това ще бъде още по-ужасно злодеяние от убийството на кмета. Е, да, сега той е генерал, и посегателството над него се наричало метеж. Но един инспектор е къде-къде по-солидна жертва. Том ще извърши убийство за слава, за почит, за величие! По този начин ще докаже, че на Ню Дилавър тачат
