земните традиции. И на Земята ще говорят: „На тази планета престъпността е достигнала такива размери, че не е безопасно да се ходи там. Някакъв престъпник пречукал нашия инспектор веднага след пристигането му. Едва ли в цялата Вселена има по-опасен убиец.“
Без съмнение, това щеше да бъде най-ефектното злодеяние, което можеше да извърши. Убийство, достойно само за истински убиец.
За първи път Том усети прилив на гордост. Той тръгна към къщата на кмета. Дочу отделни реплики от разговора, който се водеше вътре.
— … много пасивен народ — гласът бе на мистър Грант. — Дори бих казал, че имат робски манталитет.
— Много са унили — забеляза инспекторът. — Особено ако се има впредвид, че ще стават войници.
— Какво очаквахте от тези изостанали земеделци? Добре е, че успяхме да завербуваме поне някои от тях. — Мистър Грант силно се прозя. — Стража! Връщаме се на кораба.
Ами охраната! Том я беше забравил. Погледна със съмнение към ножа си. Ако се нахвърли на инспектора, те ще го хванат преди да си е свършил работата. Сигурно ги обучават специално за това.
Само ако имаше оръжие като тяхното…
Отвътре се чу шум от стъпки и Том побърза да се отдалечи. На пазара видя пиян войник, подпрян на една сергия, който си тананикаше някаква мелодия. До него се въргаляха две празни бутилки. Оръжието му висеше небрежно на рамото.
Том се прокрадна по-близо, извади тоягата и замахна. Но сянката му явно привлече вниманието на войника. Той скочи, извъртя се, успя да избегне удара и сам нанесе удар с приклада в стомаха на Рибаря. Вдигна оръжието си и се прицели. Том притвори очи и скочи с краката напред. Успя да избие оръжието от ръцете му и да го събори. После го халоса с тоягата.
Попипа пулса. Реши, че е напълно задоволителен. Нямаше смисъл да убива когото и да било другиго. Взе пушката, провери къде и какво трябва да се натисне, след което тръгна да търси инспектора.
Намери го по пътя за поляната, на която беше кацнал малкият кораб. Двамата с Грант вървяха отпред, а войниците се влачеха след тях.
Том вървеше безшумно, криеше се зад храстите, докато се изравни с инспектора. Прицели се. Обаче показалецът му застина на спусъка.
Не искаше да убива и Грант. Нали трябваше да извърши само едно убийство! Тръгна напред, изпревари ги и излезе срещу тях на пътя. Спря ги с пушка, насочена право към инспектора.
— Това пък какво е? — попита инспекторът.
— Стойте мирно! — отговори му Том. — Останалите да хвърлят оръжието и да се махнат от пътя!
Войниците се разшаваха като сомнамбули. Един след друг оставиха пушките на земята и се скриха в храстите. Само Грант не мръда от мястото си.
— Какво си намислил, малкия? — попита той.
— Аз съм престъпник — гордо каза Том. — Искам да убия инспектора. Моля ви, махнете се!
— Престъпник? Ето за какво бръщолевеше кметът.
— Знам, че двеста години не сме имали убийство, но сега ще поправя грешката. — поясни Том. — Изчезвайте от пътя!
Грант се отдалечи извън обсега на насоченото към него дуло. Инспекторът остана сам. Той стоеше и леко помръдваше.
Том се прицели. Стараеше се да мисли за това какъв ще е ефектът от убийството и за общественото му значение. Но вместо това видя инспекторът прострян на земята, с невиждащи, широко отворени очи, със спряло сърце…
Помъчи се да накара показалеца си да натисне спусъка. Мозъкът му можеше да вади колкото си иска доводи за необходимостта да извърши убийството, но ръката отказваше да се подчини.
— Не мога! — извика Том.
Хвърли пушката и скочи в храстите.
Инспекторът искаше да изпрати хора да намерят Том, но мистър Грант не беше съгласен. Той му обясни, че Ню Дилавър е горска планета и десет хиляди войника не биха могли да открият беглеца, ако сам не пожелаеше да им падне в ръцете.
Привлечени от врявата, пристигнаха кметът и още няколко селяни. Войниците заградиха инспектора и мистър Грант. Оръжието им беше готово за стрелба. Лицата им бяха уморени и сурови.
Кметът разказа всичко. За това как селото е изостанало по отношение на престъпленията. За поръчението, дадено на Том Рибаря. За това как ги е посрамил, като не е изпълнил дълга си.
— Защо избрахте точно него? — попита мистър Грант.
— Ами вижте — заобяснява кметът. — Мислех си, че ако някой е способен да убие, то това е Том. Той е рибар. А това все пак е доста кървава професия.
— Значи никой от вас не е способен да убива?
— Да, не би отишъл толкова далеч — тъжно призна кметът.
Инспекторът и мистър Грант останаха като гръмнати. Войниците изумено погледнаха към селяните и започнаха тихичко да си шепнат.
— Мирно! — изкомандва инспекторът. След това понижи глас и се обърна към Грант. — Трябва веднага да се махаме от тук, докато не е станало късно. Хора, които не могат да убиват…
— Опасна зараза! — промърмори Грант и потрепери. — Човек, който не е в състояние да стреля, може да застраши целия кораб… дори цялата ескадрила. Не, не можем да рискуваме.
Заповядаха на войниците да се върнат на кораба. Те го сториха, но вървяха по-бавно от обикновено и от време на време поглеждаха назад — към селото. Продължаваха да си шепнат, без да обръщат внимание на виковете и заповедите на инспектора.
Малкият въздушен кораб се издигна, бълвайки зад себе си огнени струи. След няколко минути големият кораб го погълна. После и той се скри от погледите на селяните.
Огромното червено слънце вече изгряваше.
— Можеш да излизаш, Том — извика кметът.
Том се показа от храстите, където се криеше и наблюдаваше как се развиват събитията.
— Не оправдах доверието! — тъжно каза той.
— Не се притеснявай — успокои го Били Бояджията. — Това е неизпълнима задача.
— Изглежда си прав — каза кметът, докато крачеха обратно към селото. — Просто си мислех — какво ли не става по света? Ами ако изведнъж успееш? Но не се огорчавай. В селото няма човек, който да реализира и половината от това, което направи ти.
— Мисля, че това повече няма да ми трябва — каза Том и подаде разрешителното на кмета.
— Няма, няма — под съчувствените погледи на селяните кметът накъса хартията на дребни парчета. — Ние направихме всичко, което беше по силите ни. Просто не се получи.
— Аз имах възможност — смутено промърмори Том. — Но ви подведох.
— Том, ти не си виновен. Никой не е виновен. Ето какво се получава, когато цели двеста години цивилизацията няма допир с нас. Дори едно убийство не можем да извършим. Но това не е страшно. На Земята са й трябвали хиляди години, за да стане цивилизована. Хиляди години. А ние искахме да го постигнем за двеста. Какво пък, ще продължим да си живеем нецивилизовано — завърши кметът с плах опит да се пошегува.
Том се прозина, протегна се и си тръгна. Трябваше да си отспи, събитията през последните няколко дни го бяха изтощили докрай. На прага се спря и погледна небето.
Защо не си представи инспектора като риба? Късно беше да мисли за това.
Спа лошо тази нощ.
Информация за текста
© 1954 Робърт Шекли
© 1993 Иван Мадански, превод от английски
