на терасата гледаше към покрит с калдъръм площад със статуя по средата.
Харолд си взе раницата и отиде по коридора в банята. Той изтърка мръсотията от себе си, изкъпа се, обръсна се, след това изпра костюма си и се преоблече в джинси и синя работна риза. Върна се в стаята, намери закачалки и провеси нещата си да се сушат.
В стаята имаше телефон. Харолд извади късчето хартия с номера на Нора от протъркания си портфейл. Трябваше да се свърже първо с телефонистката на хотела, която, както му се стори, не отговори цяла вечност, но накрая разговорът му бе приет.
— Нора? Ти ли си?
— Кой се обажда?
— Познай.
— Хайде да не си играем, Франк, ти ли си?
— По дяволите, Нора, нима наистина искаш да кажеш, че не знаеш кой се обажда?
— Харолд? Наистина ли си ти? В Ловния свят ли си?
— Така ми се струва — отвърна Харолд.
— Но как така… Няма значение, можем да си поговорим за това по-късно. Ще дойдеш ли у дома на чашка?
— Иска ли питане?
— Хайде, идвай.
Тя му обясни как да стигне.
Навън по улиците тълпите бяха гъсти, а във въздуха се носеха миризмите на пържено олио с подправки, на печено месо, сладко-киселите изпарения на виното и слабият натрапчив аромат на кордит6. Хората, край които минаваше, бяха невероятни. Облечени бяха във всевъзможни дрехи, сред които кожи, бански костюми, гръцки туники, римски тоги, ренесансови шапки, индиански препаски и туркменски халати. Имаше и други костюми, които Харолд не можа да разпознае. Това място беше наистина странно, точно както казваха хората. Но благоденстваше и на Харолд тази гледка му бе приятна. Той никога не беше виждал толкова чисто, бляскаво място. По тротоарите бяха насадени дървета и ти ставаше приятно отново да ги гледаш. Харолд бе чувал, че на острова имало цяла гора, и му се искаше да я види.
На няколко пъти му се наложи да пита за пътя, но най-накрая стигна до малкото площадче с фонтана, което Нора му бе описала. Намери входа на сградата с характерна каменна арка. Той влезе, качи се по каменните стълби на втория етаж и позвъни на първата врата вляво.
Вратата се отвори и насреща му застана Нора.
— Хайде, влизай — каза тя.
14
Нора си беше почти същата както преди две години, когато я видя за последен път — дребна, добре оформена, със симпатично лице и гладка руса коса, като тази на момичетата от рекламите. Апартаментът й бе малък, но приятен. Тя му наля бира.
— Харолд, как се озова тук? Имаше толкова добра работа във фабриката за синтетично месо. Не ми е минавало през ум, че ще я напуснеш.
Харолд беше най-добрият обогатител, който старият Клеймор някога е имал. Тази работа трябваше да се върши на ръка, тъй като всички машини във фабриката бяха износени и се чупеха, а автоматичният обогатител поначало не работеше добре. Нямаше как да го оправят, понеже работилница имаше чак в Олбъни. Харолд прекарваше целия ден на конвейера и на ръка обработваше желатиновите блокчета с размери 15,5 на 8 на 8 см, докато те преминаваха край него на оплютите от мухите корита. Всяко блокче тежеше точно един килограм и беше розово на цвят. След като Харолд свършеше с тях, те отиваха при текстураторите.
— Ами, не аз напуснах работата — обясни Харолд. — По-скоро тя ме напусна. Както си бях най-добрият обогатител във фабриката, той, старият Клеймор, решава да престане да обогатява синтетичните си пържоли и да провери дали някой ще протестира. Обогатяването на тези желатинови месни блокчета с истинска мазнина струва пари. Макар че все пак им придава някакъв вкус. Така или иначе, оказвам се уволнен. Ти знаеш, че друга работа из Кийн Вали няма.
Нора кимна.
— Много добре даже знам. Преди да напусна, работех по 12 часа на ден като чиновничка при Саймънс в Лейк Плесид и едва свързвах двата края.
— Фред Саймънс почина — каза Харолд. — Кой знае как, паднал в една от старите кариери. Сега сестра му ръководи магазина.
— Не желая смъртта на никого — каза Нора, — но той си беше един скъперник. Харолд, как така дойде тук?
— Старейшините на града ме помолиха да дойда и да проверя как си.
— Дръж се сериозно!
— Нуждаеха се от още пари отвън — обясни Харолд. — Трябва им помощ, за да изкарат зимата. Аз предложих да дойда тук и да видя дали не мога да изкарам малко пари.
— С Лов?
— Освен ако ограбването на банки не е по-лесно.
— И през ум да не ти минава. Убийството тук може да е законно, но ограбването на банки се счита за по-тежко престъпление и от държавната измяна.
— Само се пошегувах — успокои я Харолд. — Имам предвид това за ограбването на банките. Забравих да ти кажа, че Сам Саймънс, дето едно време ходеше с момичето на Бергер, го нападна глутница диви кучета и без малко да го разкъсат.
— Винаги е приятно да чуеш клюките от дома — каза Нора. — С какво се забавлявате напоследък?
— Нощният живот е почти същият, както по твоето време. Пием кафе в ресторантчето на госпожа Симпсън. Понякога, когато съм в безразсъдно настроение, се изкачвам на стария табан, дето ни го оставиха хората от мината. Вижда ми се подходящо като за място, където да седне човек — на върха на планина от лайна, която той и съседите му са издигнали със собствените си ръце.
— Казват, че шлаката е радиоактивна.
— Дяволите го взели, че такъв е целият дяволски град. Говори се, че рано или късно ти вижда сметката, освен ако някой не го направи преди това.
— Ама с тебе е наистина много весело — каза Нора. — Именно по тази причина напуснах Кийн Вали. Няма никакви забавления, а хората си говорят само за потискащи неща.
— Нима смъртта е потискаща тема? — попита Харолд. — А аз си мислех, че Ловният свят е точно за това.
— Така е — потвърди Нора. — Но смъртта тук е вид забавление, докато у дома тя чисто и просто е бреме. Искаш ли още една бира?
— Знаеш много добре, мила госпожо.
Тя се засмя и отиде в кухнята. Харолд стана и се разходи из стаята. На една от стените имаше снимки в рамки. Снимки на родителите на Нора. Снимка на пропастта Осейбъл и друга на Лейк Плесид. Сред тях беше и снимката на някакъв човек, когото не познаваше, едър, грубоват на вид мъж на средна възраст, започнал да оплешивява, загорял, усмихващ се самоуверено към камерата.
— Кой е този? — попита, когато тя се върна.
— Това е Джонсън — отвърна му Нора.
— Ами, разбира се — каза Харолд, — Джонсън. Предполагам, че трябваше да се сетя. Нора, кой по дяволите е този Джонсън?
Нора се засмя.
— Той е човекът, с когото живеех. Срещнах Джонсън в Маями и дойдох тук с него. Това е неговият апартамент. Тоест беше.
— С какво се занимаваше?
— Беше Ловец. Доста добър Ловец. Последното му убийство беше малко смешно. Този път беше
