изпариха.
— Взех някакъв тип на летището. Може да реши да ловува и ако го направи, ще ме приеме за Търсач.
— Но това е чудесно — каза Тереза. — Ами онзи, на когото си Търсач в момента?
— Джефрис? — Той се пооживи. — Днес си почива. Твърди, че не може да ловува, когато е настинал. Но за утре съм му подготвил великолепна засада. Ще й видим сметката на Жертвата му, не се притеснявай.
— Бива ли го този Джефрис?
— Има едно успешно Убийство до този момент. Но казват, че било чиста проба късмет, улучил другия с рикошет.
Тереза въздъхна:
— Ама и ти ги избираш едни…
— Не аз избрах Джефрис. Той ме избра. Налага се да търся за всяко едно от тези момчета, докато не намеря някой, който да извърши свястно Убийство, и да получим някаква парична награда. Не се тревожи, чуваш ли?
Тереза сви рамене. Олбъни си наля чаша вино. Той бе един силно обезпокоен човек, в чийто живот нищо не вървеше така, както трябва, и всичко се рушеше.
Майк Олбъни бе тридесет и шест годишен, родом от Дорчестър, Масачузетс. Баща му Джанкарло, имигрант от Кастелмаре, Италия, беше механик в Провидънс, преди да се премести в Дорчестър. Джанкарло и Мария Олбъни имаха шест деца. Майката на Олбъни работеше в близката пералня на Непонсет авеню. Братята и сестрите му сега живееха в различни части на Съединените щати — по-точно четиримата оцелели от тях. Анжело бе убит при опит за обир на банка в Шайен, щата Уайоминг, а Тито почина при автомобилна катастрофа близо до Су Фолс.
В детските си години Майк прояви талант в организирането на дребната престъпност. Живееше си добре в южната част на Дорчестър и Бостън, докато не хванаха един от бандата му — Лонигън Бясното куче — при обир на магазина за обувки на Том Маккан в Бруклин и той не прие да стане свидетел на обвинението в замяна на гаранция за неприкосновеност пред съда. Майк научи за това по своите канали точно навреме, за да успее да се измъкне от града. В Ловния свят пристигна през 2081 година.
След поредица от случайни работи Луиджи Ванили, опитен стар Търсач от Сицилия, го взе за ученик. Когато Ванили бе застрелян при един спор със съсед по повод прасковата, която растеше в двора на съседа, но чиито клони надвисваха над имота на Ванили, Тереза наследи списъка на клиентите, бялото „Ламборджини“ и къщата. Тереза и Майк вече си бяха дали дума и скоро се ожениха.
През първата си година като Търсач Майк отбеляза бляскави успехи. Второто му Убийство бе специално записано в аналите. А после му се падна късмет да го наеме великолепният убиец Хулио Санчес от Коста Рика.
За по-малко от две години от пристигането си на Есмералда Олбъни постигна всичко, за което човек можеше да мечтае.
Ала после Санчес го убиха — това се случва и на най-добрите от тях рано или късно — и оттогава всичко тръгна надолу по наклонената плоскост. В града плъзна слух, че Олбъни си е загубил усета, фантазията и таланта, които правеха засадите му толкова интересни. Появи се предположението, че страда от Търсаческо затормозяване. Никой не иска да работи с Търсач без късмет. Нещата толкова се влошиха, че Олбъни трябваше да виси на летището и да се опитва да си изпроси работа от разни наивни младоци.
В Ловния свят спечелването и загубата на успеха стават наистина бързо. Олбъни се бореше да се върне на върха. Единственият му клиент в момента бе Джефрис, един ексцентричен англичанин, който не изглеждаше много обещаващ.
Олбъни отчаяно се нуждаеше от успех. Подобно на Ловците Търсачите получаваха заплащане за всеки Лов както от клиента, така и от държавата. Ако Ловецът му бъде убит обаче, Търсачът плащаше глоба, равна на размера на наградата му плюс 10% за съдебни разноски. Последните трима клиенти на Олбъни нямаха успех. Всеки провал донасяше на Олбъни все по-тежка глоба. Сега той се намираше на ръба на ножа. Ако Джефрис постигнеше Убийство, Олбъни щеше да продължи да отбягва злата участ поне още малко. Ако Джефрис загубеше, Олбъни отново щеше да бъде глобен, приближавайки се още по-близо до заличаването.
Да бъдеш заличен, означаваше в Ловния свят да преминеш през официалния ритуал на отнемане на правата. При приключването му той щеше да бъде обявен за роб, цялото му имущество отнето в полза на държавата и щеше да му бъде възложена някаква избрана от държавата работа, вероятно нещо от рода на изриване на тор в свинеферма.
Тереза изведнъж каза:
— Майкъланджело, хайде да се върнем в Дорчестър.
Олбъни поклати отрицателно глава.
— Все още ме издирват.
— Добре, а какво ще кажеш да отидем някъде другаде в Америка?
— Гладуване на изплащане? Забрави го. Просто ми трябва още една добра възможност. Само да можех да намеря някой нов Санчес.
— Санчес беше много добър — потвърди Тереза. — Прав си, Санчес си го биваше, а и тебе си те биваше, докато беше с него. Но го убиха. А след него дойде Антонели.
— Не ми напомняй.
— Майк, какво ще правим?
— Джефрис ще извърши Убийство и аз отново ще тръгна нагоре. Или пък тоя новият, Харолд, ще ме наеме и ние ще се понесем към успеха на гърба на неговите способности на убиец.
— А ако не стане?
— Ако нищо друго не ми остане, ще си взема Улеснението за Самоубийство и ще ти оставя всички материални облаги.
— Само така си приказваш — каза Тереза. — Винаги заплашваш със самоубийство, когато се чувстваш потиснат.
— Този път ще го направя — каза Олбъни и се изправи. — Ще го направя още сега. И тогава на кого ще се оплакваш?
Тереза знаеше, че това вероятно е само блъф, и все пак се плашеше.
— Не, Олбъни — възпря го тя с треперещ глас. — Не се възползвай от правото за самоубийство.
— Добре — съгласи се Олбъни и отново седна. — Просто исках да знаеш, че мисля за теб.
17
Скъпи Алън,
Ето ме и мен в Ловния свят, където без малко не ме убиха първия ден. Като се изключи това, почти нищо не съм видял от Ловуването, с което това място се слави. Май съм си представял, че хората тичат из улиците като в оня стар филм, отпреди Ловът да бъде узаконен — „Десетата Жертва“, точно той беше. Наистина от време на време чувам нещо, което, струва ми се, е стрелба, но не мога да твърдя със сигурност. Може би просто не съм бил там, където трябва и когато трябва.
Днес следобед срещнах един от онези, с които пристигнахме заедно със самолета от Маями — тип на име Текс Дрейза. Ти, предполагам, би го нарекъл каубой, само дето почти не са останали крави даже и в Тексас, откъдето е той. Отбихме се да пийнем заедно в една кръчма — „Немарливият Джо“. Хората там претендират, че това е истинският „Немарлив Джо“, макар че нямам представа какво имат предвид. Това е едно приятно, приветливо заведенийце почти в дъното на главната улица, а стените му са изпъстрени със снимки на известни хора, които са минали тук. Дрейза и аз пихме „зомбита“, някакво много старинно питие, датиращо от двадесети век. Представлява смесица от всякакви видове ром и няколко химикала и си е направо силно.
Чудех се какви са тия нови строежи в града, знамена, флагове и разни други, дето ги окачват. Изглежда, съм пристигнал в Есмералда почти в навечерието на най-големия им празник. Наричат го
