Сатурналия. По всичко изглежда, че на този ден всеки се облича в сложни, изпипани костюми и си позволяват доста сексуални невъздържаности, макар че Дрейза само намекна за това. Искам да видя.
По време на Сатурналията, ми каза Дрейза, се провеждат увеселения, паради, шествия, спортни състезания, състезания по танци и всякакви такива, а също имало и някакъв обичай, наречен Прехвърляне на точката.
Точката е малък цилиндър от месинг с червена топка отстрани. Вътре в него има малка, но мощна бомбичка, достатъчно мощна, та да убие всеки в радиус от трийсетина сантиметра. Тази бомба е заредена и подготвена да бъде взривена от вътрешен часовников механизъм. Но никой не знае кога точно ще избухне. В някой момент по време на Сатурналията — това е всичко, което се знае.
Но какво мислиш правят, Алън, стига да можеш да го повярваш — те си предават тази Точка от ръка на ръка подобно на руска рулетка, само че с бомба, а не с револвер. Човек показва какъв смелчага е, като задържи Точката за малко, преди да я предаде на някой друг. Туристите не са длъжни да поемат Точката, но много от тях въпреки това го правят. Предполагам, че приличат на онези чужденци, които по едно време тичали с биковете по улиците на Памплона, описани от Хемингуей.
Вчера се видях с Нора. Изглежда чудесно. Живее в живописно кварталче до центъра на града. Ще отседна при нея за известно време, докато си наема нещо самостоятелно. Улиците в нейния квартал са тесни и криви и движението на превозни средства е забранено. Това място изглежда толкова старо с тия каменни сгради, разположени под странни ъгли една спрямо друга, че съвсем забравяш, че те въобще не са стари. По-голямата част от града е била построена през последните седемдесет години.
Тук ми харесва. Харесва ми как това градче се вие, лъкатуши и простира. Винаги има нещо интересно, което да се види. Това е едно щастливо място и подобни думи звучат странно по отношение на град, обречен на смъртта, но е така.
Проверявам тая работа с Лова и ми се вижда доста добра. Скоро ще се включа в него, само да го проуча още малко. Кажи на Кейлъб и останалите, че ще им изпратя пари веднага, щом припечеля нещо.
Пиша ти това писмо в един бар в центъра на града. Странно, но току-що видях един човек, когото познавам. Онзи, дето ме докара от летището завчера. Търсач. Майк Олбъни. Ще продължа по-късно.
18
Олбъни седеше на червено плюшено столче пред бара и пиеше бяло вино. Облечен бе в добре скроен блейзър, сиви панталони от каша и лъснати черни мокасини. На врата си имаше синьо копринено шалче, краищата на което бяха пъхнати в чиста бяла риза. Красивото му мургаво лице разцъфтя в ослепителна усмивка, когато Харолд дойде при него.
— Харолд! Радвам се да те видя?! Надявам се, че добре се забавляваш на нашето малко островче.
— Много красиво местенце — каза Харолд. — Прекарвам чудесно тук.
— Какво мислиш за нашия Лов?
— Вижда ми се интересна възможност, стига само да се опазиш да не те убият.
— Добрият Търсач ти помага да оцелееш. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?
— Благодаря. Същото като за тебе.
— Още едно бяло вино, Чарли — обърна се Олбъни към бармана в бялата жилетка.
Харолд седна на столчето до Олбъни.
— Днес май не посрещаш самолетите.
— Не. Там е настъпила празничната суматоха около Сатурналия. Повечето от тези хора не се интересуват от това изтънчено изкуство — Лова. Те просто искат да се напият, да си намерят маце, да пошумят, та после да могат да разказват на другите как са вилнели из Ловния свят. В това, разбира се, няма нищо лошо и аз не ги подценявам. Но все пак малко ми липсват старите дни.
— Как я карахте в старите дни? — попита Харолд.
Олбъни се усмихна тъжно. Извади цигара с позлатено крайче от сребърна табакера, запали я, издуха облаче дим, а после предложи табакерата на Харолд.
— Хайде, опитай една. В основата си това е смес от тютюни „Вирджиния“ и „Йенидже“, третирани със слаб стимулатор на настроението, наречен „Повишаване 32“. Не е халюциногенен, само повдига тонуса.
Харолд прие цигарата, запали я, пое малко дим и го изкашля, пое още малко дим и откри, че това количество му понася. Димът имаше странен сладникаво-лют вкус, който отначало му се стори неприятен, но с който бързо свикна.
— Няма нужда да задържаш дима — обясни Олбъни. — Не си давай труд даже да вдишваш. Активните съставки навлизат в кръвния поток през лигавицата на устата. Почти безвредно е, не създава зависимост и е съвсем законно, разбира се. Но ти ме питаше за добрите стари времена. Само преди двадесет години Ловът беше почти религиозен ритуал. Всеки, който е глава на семейство, попадаше поне в един Лов годишно. Хората наемаха цели семейства Търсачи в онези дни, когато парите се печелеха много по-лесно. Търсачите бяха екипът на Ловеца, нещо много повече от обикновени наемни работници. Нещо като семейство, макар че все пак им плащат. Клиентелата приличаше донякъде на благородническите фамилии от времето на Ренесанса, когато всеки богат човек е имал своето стадо от хора, които са му носели пари.
— Не звучи лошо — обади се Харолд.
Олбъни кимна с тъжно-замислен поглед в блестящите си кафяви очи.
— По това време добре обученият Търсач имаше повече работа, отколкото можеше да поеме. Понякога Търсачът спечелваше от клиентите си достатъчно, за да може да си позволи сам да започне да Ловува.
— Толкова ли е скъпо? — попита Харолд. — Мислех, че ти трябва само оръжие.
— Ловът сам по себе си не е скъп. Просто, ако се отнасяш сериозно към него, постепенно преставаш да се интересуваш от каквото и да било друго. За повечето Ловци работата на пълен работен ден се превръща в неудобство. Работата отнема от времето ти за Убийство, обвързва те с някакъв ред, който те прави уязвим спрямо внезапната атака и засадата. Тая с работата хич не я бива. Ние в Ловния свят много-много не се занимаваме с нея.
— А тогава от какво живеете?
— Правителството плаща годишна издръжка на всеки регистриран Ловец, която се основава на оценката на данъчното бюро колко би изкарвал, ако не прекарваше цялото си време в Лов. Отрицателен данък общ доход, така се нарича. Изключително популярен номер. А за всяко регистрирано Убийство се полага и парична награда.
— Но нима правителството може да си го позволи? Та то трябва да издържа половината население?
— О, всичко е много внимателно изчислено. Ловът е най-голямата примамка за туристите и основният ни източник на външни средства. Ловът осигурява притока на пари и правителството прави всичко възможно да поддържа Ловците и техните Търсачи в добро парично състояние. За съжаление, както добре ми е известно, това не е достатъчно.
— На теб ли? — учуди се Харолд. — Че ти имаш доста преуспяващ вид.
— Човек не трябва да се отпуска. Всъщност едва я карам. Повечето от парите си загубих покрай един друг обичай в Ловния свят, който пристрастява много повече от убийството. Имам предвид краля на пороците — хазарта.
— Не можеш ли да стоиш настрана от него? — попита Харолд.
— Едва ли. Нашите закони за хазарта са единствени по рода си в света. Тук хазартът не само е законен, в определени моменти той е задължителен.
— Правителството ви кара да играете хазарт?
— Повечето от нас не се нуждаят от насърчения. Това е част от нагласата за поемане на риск, която е в основата на есмералдския характер.
— А какво става с тези, които загубят?
— Ако загубят достатъчно — отвърна Олбъни, — банкрутират.
— А след това?
— Тези, които стигнат до абсолютен банкрут — до последното стъпало, напълно изцедени, без никакви
