Олбъни извади малък радиопредавател от джоба си и издърпа дългата тънка антена.
— Господин Джефрис, заехте ли позиция?
Радиопредавателят изпращя. Висок писклив мъжки глас каза:
— Да, заел съм я и съм готов. Идва ли?
Олбъни огледа пътя.
— Да, точно навреме.
От тази височина приближаващата се сребриста кола изглеждаше наистина малка. Олбъни се наклони напред с ръка на спусъка на механизма за изсипване на камъните. Харолд бе застанал няколко крачки зад него и преценяваше ситуацията. Той улови някакво проблясване на светлина с ъгълчето на очите си. Идваше от зашумения склон зад и леко вдясно от него. Харолд се обърна. Нещо отново проблесна. А после съзря и някакъв силует, някаква фигура да се движи сред дърветата.
Харолд не знаеше кой е този човек и какви са намеренията му, но внезапно застана нащрек, а пулсът му се ускори. Той извика: „Залегни!“ — и повали Олбъни. Миг по-късно се чу резкият равен пукот на далекобойна пушка. Куршумът се сплеска в скалата, до която преди това стоеше Олбъни.
Харолд започна да се изправя. Олбъни го придърпа обратно. Прозвучаха още четири изстрела на равни интервали от време. Някъде отдалече Харолд дочу шума на кола, високо тънко жужене, което се засили, а после отслабна, докато колата минаваше край повалената засада и се отдалечаваше.
— Какво ще правим сега? — попита Харолд, легнал по корем на земята.
— Ще чакаме. Очевидно някъде в гората има Търсач. Не би следвало да стреля по нас така. Не съответства на обичайния тон и определено показва липса на професионална вежливост спрямо мен.
— Не можеш ли и ти да стреляш?
— Нямам оръжие. От Търсачите не се иска да бъдат въоръжени. Но дори и да имах, нямаше да наруша правилата само защото някой недобре обучен келеш го прави. Просто не се надигай. Джефрис скоро ще се качи тук и Търсачът ще се оттегли.
— Няма ли да се опита да убие Джефрис?
— В никакъв случай. На Търсачите не им е позволено да убиват Ловци.
След няколко минути Джефрис се покатери на хълма с насочено напред оръжие. Беше дребен човек, с лице с цвят на слонова кост и сплъстена черна коса, неголеми мустаци и кафява бенка над дългата си горна устна.
— Добре ли си, Олбъни? — попита той.
— Нищо ми няма — обади се Олбъни. — Но очевидно съм бил открит. Или пък още по-зле, изпреварен. Аз, Олбъни! Честно казано, това ме убива.
— Не го приемай толкова навътре, старче — успокои го Джефрис. — Случва се понякога.
— Но аз ви съсипах Убийството — каза Олбъни, кършейки ръце.
— Голяма работа. Всъщност днес и не бях в подходящо настроение. Пък съм и нещо гладен. Докторът казва, че съм дишал прекалено много кордит. Няма значение. Кой е този?
— Един приятел, господин Харолд Ердман от Америка. Той ми спаси живота.
— Добре свършена работа — каза Джефрис. — Не бих искал да те загубя, Олбъни. Не останаха много от нас, ветераните. А сега трябва да се връщам. Ще му видим сметката следващия път, нали, Олбъни?
— Можеш да разчиташ на това.
— Обади ми се, когато отново уредиш нещо. В града, ако може. Не си падам особено по катеренето нагоре-надолу по тези хълмове. Радвам се, че се запознахме, Ердман.
Джефрис се обърна и се спусна по хълма. Олбъни мълча по целия път до града. Когато спря пред „Естрела“, каза:
— Харолд, ти ми направи голяма услуга. Как разбра, че оня е там?
— Мисля, че улових отблясъка от оптичния му мерник — отвърна Харолд.
— Но как при такова разстояние разбра, че това е оптичен мерник? Няма значение. Ти си бърз. Ще се справяш добре в нашата игра. Виж, искаш ли да дойдеш на едно празненство довечера?
— Празненство? — попита Харолд. — Какво?
— Празничният Бал на Ловците — поясни Олбъни. — Организират го веднъж годишно, точно преди Сатурналията, и списъкът на гостите е строго ограничен и избирателен. Присъстват най-добрите Ловци, разбира се, както и обичайният набор от филмови знаменитости, рокзвезди, сенатори и разни подобни. Ще има какво да разказваш на приятелите си.
Харолд каза:
— Нямам никакви планове за тази вечер. Мога ли обаче да доведа една приятелка?
— Без проблем.
Олбъни извади портфейла си и даде на Харолд гравирана покана за двама.
— Ще се състои в Ловната академия. Ела около десет часа. По това време започва да става весело.
20
Полет 461 от Атланта закъсня почти с час при пристигането си в Есмералда и Лувейн беше бесен. Един Лов, който се оказа доста изтощителен, беше точно по средата си, а братовчедка му Джасинт, студентка последна година в Бенингтън, в последния момент бе решила да прекара ваканцията си при него.
Джасинт винаги избираше неудобно време да му дойде на гости. И миналата година се беше наканила в последния момент и Лувейн беше сигурен, че именно допълнителните грижи по приготвянето на втората спалня за нея са нарушили темпото му и са станали причина да извърши такова нескопосано Убийство, че го разкритикуваха не само във вестниците, а дори и съчувствено настроеното „Ловно шоу“, където самият церемониал-майстор Гордън Филакис нарече Убийството неволна вивисекция и добави, че Лувейн е демонстрирал грациозността на кон, препънал се в къртица.
И наистина Жертвата му миналата година носеше очила с дебели стъкла и опитът на Лувейн да го съсече със сабя от гърба на кон успя само защото конят се подплаши и се строполи върху човечеца. Лувейн много не обичаше да си спомня за това. Така бе поставено началото на поредица от случаи на лош късмет.
Запитал се бе дали да не изпрати Сузър, Търсача си, да я посрещне, но знаеше, че Джасинт ще се обиди и вероятно ще го спомене на майка му. Майката на Лувейн живееше сама в Шарън, щата Кънектикът, след смъртта на съпруга си и контролираше оставеното под опеката й семейно имущество, откъдето и Лувейн черпеше средства.
Сара Доубри изцяло не приемаше философията на Ловния свят. Казвала бе по различни поводи, че само бедните трябва да се избиват, тъй като богатите са прекалено ценни, за да бъдат жертвани. Лувейн обаче беше либерал — той смяташе, че всеки има правото да убива другите, независимо дали са богати или бедни.
Най-добрата приятелка на Сара Доубри бе Елън Джоунс, майката на Джаки. Ако Джасинт докладваше вкъщи, че заради опитите си да убие някого Лувейн е бил толкова зает, че не я е посрещнал на летището… Е може и да не променеше положението, но все пак защо да рискува толкова важно нещо като парите?
И ето го, седи в наблюдателната кула на летището, пуши цигара след цигара, докато най-после самолетът не се спусна от ясното синьо карибско небе, оставяйки след себе си тъмен облак от изгорели газове.
Джасинт се появи на изхода. Беше двадесетгодишна, слаба, средна на ръст, с модерно подстригана къса, лъскава черна коса, хубави черти и тънки карминеночервени устни.
— Лувейн, скъпи, колко се радвам! С такова нетърпение очаквах отново да те видя!
Джасинт не харесваше Лувейн кой знае колко, но с удоволствие идваше в Ловния свят, а Лувейн имаше страхотен апартамент в непосредствена близост до централния площад.
— Джасинт, толкова ми е приятно! — Той винаги я наричаше с цялото й име. — Ако не възразяваш, съкровище, веднага отиваме в апартамента. По средата на един Лов съм, знаеш как е. Ще пратя някой за багажа ти.
Лувейн беше тридесет и четири годишен, среден на ръст, с рядка сламеноруса коса и толкова светли вежди, че почти не се забелязваха. Баща му беше преуспял борсов агент в Нюхейвън, Кънектикът, а след
