пари и никаква възможност да ги заемат отнякъде, — се отказват от останалото си имущество и стават роби на правителството.
— Роби! — възкликна Харолд. — Ти се шегуваш. В съвременния свят няма робство.
— Няма ли? — попита Олбъни. Той се обърна към бармана: — Чарлз, разкажи на господин Ердман за робството.
— Разбира се — съгласи се барманът жизнерадостно. Той беше едър, кръглолик човек, шкембест и леко плешив и като изтри зачервените си ръце върху изцапаната си престилка на бели и сини карета, каза: — Мога да ви разкажа като вътрешен човек. — Той протегна едната си ръка. — Виждате ли този пръстен? Това е пръстенът на правителствения роб.
На малкия пръст на ръката му имаше обикновен черен пръстен, направен от някакъв лъскав материал — абанос навярно, инкрустиран с един-единствен искрящ камък.
— Тая пролет ще се навършат три години, откак станах правителствен роб — поясни Чарлз. — Картите, ето какво ме погуби. Дадоха ме под наем на тукашния хотел, да помагам, докато трае туристическият сезон. През останалото време от годината съм товарен инспектор в правителствената митница.
Харолд не знаеше какво да каже. Не му се виждаше много учтиво да пита един роб за отношението му към робството. Но само ако се приеме, че в робството има нещо унизително. Чарлз като че ли нямаше подобно усещане. Нито пък Майк Олбъни.
— Робството е необходимост на остров като този — обясни Олбъни. — Нашите жители прекарват цялото си време в забавления и търсене на вълнуващи преживявания. Тези, които вършат сериозната работа да се грижат нещата да вървят, просто не достигат. Трудно се намират кандидати даже за служба в местните органи на управление. По-голямата част от държавната работа се върши от роби. Робството е единственият начин да бъдат накарани хората да се погрижат за разни неща от практическо естество като например обществената чистота и поддръжката на сградите.
— Страхотна работа — каза Харолд.
— Всъщност системата на робството никак не е лоша — продължи Чарлз. — Можеш да поемаш всякакви рискове и да водиш пълен с емоции живот, без да те е страх, че ще ти се случи нещо ужасно лошо, освен да те убият. Най-лошото, което би могло да ти се случи, е да ти свършат парите и да трябва да се трудиш за хляба си.
— И дори това — намеси се Олбъни — не е завинаги. Започваш, разбира се, от най-ниското стъпало — чистене в свинефермите или работа в солните мини. Но с малко късмет можеш да се издигнеш до администрацията. Правителствените роби в администрацията са добре платени, както можеш да си представиш, тъй като те са правителството и сами си гласуват заплатите. На един правителствен роб не му трябва много време, за да се откупи.
— Всичко това ми се вижда много странно — каза Харолд. — Някои неща не са лишени от смисъл. Но ми е трудно да разбера защо хора, които нямат нужда от пари, рискуват живота си в Лова.
— Човек трябва да има определена нагласа — съгласи се Олбъни. — Може би трябва да поживееш тук, за да усетиш привлекателността му. Много хора имат усещането, че да бъдеш добър Ловец е по-важно, отколкото да бъдеш добър в каквато и да било друга област.
— Какво е необходимо, за да бъдеш добър Ловец?
— Хладнокръвие и късмет. Това няма почти нищо общо с познаването на оръжията, бързата стрелба или умението да се промъкваш незабелязано или разни други псевдовоенни работи. Същината на Лова е в това да водиш нормален живот, макар че си заобиколен от опасности.
— Май имате доста агресивни типове тук наоколо?
Олбъни придоби засегнат вид.
— Ловът по-скоро покровителства изтънчената интровертност.
— Не знам дали ме убедихте — каза Харолд. — Но определено ми дадохте доста материал за размишления.
Телефонът в края на бар-плота иззвъня. Барманът отиде и вдигна слушалката. Той каза няколко думи, а после извика Олбъни на телефона. Олбъни отиде, поговори съвсем кратко и се върна.
— Щеше да ми бъде много приятно да продължим разговора си извини се той, — но, уви, дългът ме зове. — Той погледна часовника си. — Трябва да присъствам на една засада точно след двадесет минути. Но мога да те откарам, ако си в същата посока.
— Къде е засадата? — поинтересува се Харолд. Беше запалил още една от цигарите на Олбъни и се чувстваше лекомислен и безразсъден.
— Аа, от другата страна на града, по посока на Двореца на лалетата, на височините Куотрананго, близо до зоологическата градина. Много красива част, ако все още не си я разгледал.
— Да тръгваме — каза Харолд.
19
Слънцето се бе придвижило ниско на запад, обвито в пурпурни вечерни облаци. Розови отблясъци докосваха белосаните сгради на Есмералда. Клоните на палмите на Булеварда на океана леко пращяха под напора на надигащия се вечерен бриз, докато Харолд се качваше в бялата открита кола на Олбъни.
Когато караш по засадения с палми булевард в един съвършен златист следобед, едва ли можеш да се притесняваш какво ще правиш, щом стигнеш целта си. Важно е пътуването, независимо дали отиваш на сватба или на погребение.
Силният бриз, който духаше откъм морето, носеше мириса на сол и йод и едва доловимия развален дъх на купчинките водорасли по плажовете. Олбъни караше уверено и умело, но без да бърза излишно, на запад през измазаните в бяло и розово предградия Малдорадо и Инчбург. Свиха по един второстепенен път в покрайнините на града и започнаха да се изкачват по височините на Лансър. Минаха край пътните знаци на зоологическата градина и една миниатюрна тропическа горичка. Докато се изкачваха, въздухът стана по- хладен и под тях внезапно се откри непрекъснатата равнина на Есмералда, осеяна с фермички и пасища, които се спускат към огледалното море.
Олбъни спря пред входа на зоологическата градина.
— Мога да те оставя тук — предложи му той. — Зоологическата градина е доста добра, струва ми се. Единственото гну в целия Карибски басейн е тук. Има автобус, който се движи до града.
Харолд му каза:
— Наистина искам да разгледам зоологическата градина, но мога да го направя и друг път. Имаш ли нещо против да дойда с теб? Никога не съм присъствал на засада.
— Не, разбира се, с удоволствие ще те взема — отговори Олбъни.
Той премести колата, а после зави по някакъв черен път. Ниско окачената кола се удряше силно по неравния път. Олбъни стигна до една отбивка, паркира, изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка.
— Нататък трябва да вървим пеша — каза той на Харолд.
Олбъни го поведе по една тясна пътечка към гората. Проправиха си път през гъстите храсталаци до някакъв заслон от борове и се озоваха на хребета, от който на около 30 метра под тях се виждаше главният път. На ръба на хребета, точно пред тях, имаше дървена конструкция във формата на V, пълна с камъни. Горната й част бе опряна на платформа, под която се виждаше някакъв механизъм със зъбчати колела.
— Само да завъртя ръчката — обади се Олбъни, — и на пътя ще се изсипе цяла купчина камъни. Чиста работа, а? Накарах помощниците си да я поставят преди месеци. Другите хора преследват жертвата по предсказуеми маршрути. Добрият търсач предугажда.
— Какво трябва да стане? — попита Харолд.
— Скоро по този път ще мине една кола — обясни Олбъни. — Жертвата ще бъде вътре в нея — някой си господин Годшафт от Мюнхен. Човек с железни навици. Аз изсипвам тези камъни на пътя пред него и му задръствам прохода. Годшафт ще излезе. Докато се опитва да разбере къде сме, Ловецът му — някой си Скот Джефрис, моят работодател — ще го надупчи от наблюдателния си пост край пътя.
— Вижда ми се малко сложно — усъмни се Харолд. — Няма ли по-лесен начин да го спипате?
Олбъни го погледна презрително.
— Има много други начини без съмнение. Но подобни засади се правят по традиция. Имат и това предимство, че осигуряват работа на Търсачите. А сега искам да се уверя, че всичко е наред.
