подстригани прошарени мустаци.
— Къде е той сега? — попита Лувейн.
— Отсреща, в книжарницата. Отбива се там всеки ден. Макар че само веднъж си купи книга.
— Каква книга?
Сузър извади един бележник от страничния си джоб и провери.
— Изданието на „Библията на стрелеца“ от 2991.
— Би могло да се очаква. С какво е въоръжен?
Сузър прелисти бележника си:
— Под мишницата си носи „Ръджер Редхок ДА“, калибър 44, „Магнум“ в мексикански кожен кобур, а на бедрото си има кобур с „Торъс“, модел 85/38. На левия му крак с каишка е закрепена дълга кама.
— Не може да ти се отрече, че си акуратен, Сузър. Случайно да си научил какъв цвят е бельото му?
Сузър разлисти страниците на бележника си.
— Сигурно е записано някъде тук.
— Остави — каза Лувейн. — Имаш ли резултатите от упражненията му по стрелба?
— Той си затваря очите и натиска.
— Така ми харесва — зарадва се Лувейн. После се намръщи. — Само че тия, дето стрелят на сляпо, понякога имат късмет.
— Не и този — успокои го Сузър. — Ако въобще съм виждал жив мъртвец, това е той. Ходеща мишена, която си търси куршума. Предлагам план А, директния подход. Тръгваш след него веднага щом излезе от книжарницата. Оставяш го да те види, когато наближите „Феърфакс“. Той ще свие в оная уличка между „Софрито“ и Главната, която минава зад ресторанта на Шулц. Там той ще си помисли, че те е спипал. Там обаче го спипваш ти.
— Убийството трябва да стане добре — каза Лувейн по-скоро на себе си, отколкото на Сузър.
— Всичко ще работи за теб — каза Сузър. — Хубавата тясна уличка, прожектор, който съм поставил така, че да го заслепява, а и оная специална малка изненада, когато стигне до вратата на ресторанта. Ситуацията е направо великолепна. Какво оръжие реши да използваш?
— Моя „Уайлди“ — отговори му Лувейн и извади автоматичния пистолет от раменния си кобур. — Тежък е — почти килограм и половина, цевта му е 15,6 см, и разваля линията на спортното ми яке, но пък е дяволски точен и пълнителят му е за четиринадесет патрона.
— С какво си го заредил?
— С 9-милиметрови патрони „Уинчестър Магнум“. Нося и един „Смит & Уесън“, модел 59, за всеки случай.
— Добре е да имаш запасен вариант — съгласи се Сузър. — Ха, ей го, излиза!
Фред К. Харис излезе от книжарницата и се отправи енергично надолу по главната. Лувейн прехвърли своя „Уайлди“ от кобура в ръката си и излезе от кафенето. Той ускори крачка, докато не настигна Харис, а след това намали темпото. Пистолетът в ръката му, солиден и надежден, събуждаше приятни усещания у Лувейн. Той си мислеше за него като за прецизната смърт в края на ръката си. Освободи с палец предпазителя и зареди. Харис беше съвсем близо и го изкушаваше, но Лувейн не можеше още да стреля, тъй като имаше твърде много хора наоколо, а наказанието за уцелване на случайни минувачи беше много тежко.
Харис вече го бе забелязал и бе извадил оръжието си, но позицията му не бе удобна, за да го използва, ето защо той продължи да върви, но вече забързано, после затича на зигзаг между минувачите с развяваща се бяла коса, така че между него и Лувейн непрекъснато да има хора. Лувейн също тичаше, кръвта се удряше в слепоочията му, наситена с адреналин, той бягаше, изцяло отдаден на Еуфорията на Ловеца, при която светът забавя движението си и човек забравя за смъртта. Харис се вмъкна в уличката точно според думите на Сузър. Сузър беше отгатнал плана на Харис. Харис трябваше да примами Лувейн в тази уличка, а после да се шмугне в ресторанта на Шулц през задната врата. На същата тази врата бе изрязан прорез, голям колкото цевта на пистолета. Самата врата беше подсилена със стомана. Харис си правеше сметката да свети маслото на Лувейн, клекнал зад стоманената обшивка, докато Лувейн стои беззащитен в уличката. Някой евтин Търсач идиот трябва да му беше продал тази идея. Което показва какъв боклук ти пробутват, когато не си плащаш за най-доброто.
Харис стигна задната врата на ресторанта в момента, когато Лувейн сви в уличката. Харис задърпа вратата, но тя, разбира се, бе заключена. Сузър се бе погрижил за това. Щом Харис докосна дръжката й, се задейства превключвател, който запали мощния прожектор, поставен отново от Сузър. Силният лъч удари Харис право в очите и дребният мъж разбра, че песента му е изпята. Макар и заслепен, той се опитваше да се приготви за стрелба, когато Лувейн спря, хвана здраво пистолета с две ръце и започна да стреля.
Харис успя да стреля веднъж напосоки. След това се препъна и падна по гръб върху кофите с боклук.
Лувейн под въздействието на Еуфорията на Ловеца стреля, както му се стори, два-три пъти и разбра, че се цели прекалено високо. Опита се да се коригира, докато стреляше, но изведнъж вече щракаше напразно и в ада да се провали дано, ако не бе изстрелял всичките четиринадесет патрона от пълнителя.
Той заровичка из джоба си за друг пълнител. Обля го студена пот. Не можеше да повярва, че е изгърмял целия пълнител просто така. Харис вече можеше да му види сметката. Достатъчно бе само дребният клоун да провре оръжието си иззад кофите с боклук и да натисне спусъка.
Но Харис не помръдваше. Когато Лувейн намери допълнителния пълнител и зареди, вече бе ясно, че Харис е мъртъв, а Лувейн е изпотрошил доста прозорци и от двете страни на улицата.
И така, отново бе спечелил. Лувейн затвори очи и застина, докато бързината и енергията го напускаха. Когато отново отвори очи, в уличката освен него имаше още някой. На Лувейн му трябваха няколко секунди, за да разпознае сиво-кафявата шапка и значката от син емайл, по които се познаваха инспекторите по убийствата.
Инспекторът се наведе зад кофите с папка и химически молив в ръка, готов да запише необходимите данни, отнасящи се до положението на починалия в Лова.
— Колко пъти съм го улучил? — попита Лувейн.
— Нито веднъж — отвърна Инспекторът. — По него няма и драскотина.
— Сигурно се шегувате — настоя Лувейн. — Нали е мъртъв?
— Разбира се, че е мъртъв. Но не вие сте го убили. Вижте сам!
Лувейн надникна. По лицето на Фред К. Харис от Съмит, Ню Джърси, бе изписано това необяснимо умиротворено изражение, което мъртвите Ловци така често приемат в последните си мигове.
Инспекторът се изправи.
— Изглежда, че е паднал върху кофите и си е счупил врата. Хората не осъзнават колко е лесно да си счупиш врата, ако паднеш по гръб върху цилиндричен предмет. Ще трябва да докладвам, че смъртта е настъпила поради естествени причини.
— Почакайте — възпря го Лувейн, — не можете да пишете такива неща в доклада си.
— Защо да не мога?
— Защото няма да получа точки за Убийството.
— Отбелязвам това, което виждам — каза Инспекторът и наплюнчи молива си.
Лувейн прибра оръжието си в кобура. Ръката му бръкна в джоба и се върна с другото велико оръжие — парите. Инспекторът погледна жадно парите, но поклати глава.
— Не мога да пиша, че си го застрелял. Няма кръв. Някой може да ме попита за това. Мога да си навлека големи неприятности.
— Веднага ще се погрижа за кръвта — успокои го Лувейн, като извади пистолета си и го насочи към Харис. — На него не му пука, няма да усети нищо.
— Твърде късно е — каза Инспекторът. — Не сме сами.
Възрастен мъж по бермуди и белокоса жена в крещяща рокля стояха на няколко крачки от тях и щракаха с фотоапаратите си отначало по посока на трупа, после към Лувейн и Инспектора, а след това един срещу друг.
— Туристи — обади се Инспекторът. — Ужасно са досадни, но какво щяхме да правим без тях?
Лувейн впи поглед в тях, докато не си отидоха. После натика няколко банкноти в ръката на Инспектора.
