Празненството беше в пълен разгар. Въздухът бе напоен със синия и жълтия дим на най-различни наркотични вещества. Думкащата музика, която се носеше от гигантски тонколони, беше толкова силна, че Харолд я усещаше да вибрира в костите му. Есмералдците оценяваха едно празненство по това, колко врява се вдига, и по броя на глупостите, които човек успяваше да извърши.
Харолд не се представяше добре по последната точка. Той никога не пиеше много и си знаеше, че оная работа с наркотиците не е за него. Така че се контролираше, ако и главата му да се въртеше. Трябваше да се наведе силно напред, за да чува това, което му казва Джасинт. Ухото му бе в непосредствена близост до фино очертаните й устни. Усещаше малките й остри гърди да се допират до него под напора на тълпата.
После някой издърпа Джасинт настрани и Харолд видя млад мъж в края на двадесетте или началото на тридесетте да стои пред него. Беше строен, надменен, рус, със сиви очи и красиви раздразнителни черти.
— Джасинт — каза той, — ако си свършила да ближеш ухото на този мъж или каквото там правеше с него, Том и Манди са ни запазили маса на второто ниво.
— Само му разказвах някои от най-новите теории за Лова — оправда се Джасинт. — Харолд, това е моят приятел Лувейн.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Харолд и протегна ръка.
Видът на Лувейн бе, сякаш са му предложили мокра риба. Той огледа Харолд от горе до долу.
— Ако сте свършили да се натискате в Джасинт, ние си тръгваме по своя път и ви оставяме отново да потънете във вашата несъмнено заслужена анонимност.
Харолд зяпна в него, без да е сигурен дали да се засмее, или да се ядоса. Реши да избере средния път.
— Ти си едно устато копеле, нали? — каза той. — Сигурно това щях да си помисля, ако вие, есмералдците, не бяхте известни с вежливостта си. Така че предполагам, че казаното беше на шега. Ако някой сериозно ми беше подхвърлил подобни приказки, щях да съм принуден да го бъхтя, докато не смени тона.
Харолд се усмихна приятелски, докато изричаше тези думи, но развали ефекта, като загуби равновесие и падна върху един сервитьор, който изпусна подноса с чашите. Лувейн го хвана за ръкава и му помогна да се изправи.
— Много ми беше приятно да се запознаем — каза Лувейн. — На шега, а? Трябва да внимавате с това залитане. Хайде, Джасинт.
Джасинт изпрати на Харолд въздушна целувка и си тръгна с Лувейн. Харолд се почеса по главата и отиде да търси Нора.
25
Рано на другата сутрин Лувейн се качи в колата и отиде да търси чичо си Езра. Караше градската си кола буик с непробиваеми стъкла и гуми, свръхтапицирана вътрешност с монококова конструкция за случаите на катастрофа и кислороден апарат против газови атаки. Колите в Есмералда не бяха много функционални. Двигателят, който я задвижваше, бе петлитров, двуклапанен V 24 с мощност 2000 конски сили. Доста мощ бе необходима, за да се мъкне дебелата почти три сантиметра стоманена броня на буика.
Всичките тези подсилвания пращаха по дяволите и качествата на колата, и разхода на гориво, разбира се, но бяха необходимост в място като Ловния свят. Винаги имаше някой ненормалник, който не можеше да устои на желанието да си направи шегичка, като търкулне ръчна граната под движещото се превозно средство.
Имаше и друга причина за бронирането: хората в Есмералда обикновено караха бързо, безразсъдно и неумело. В резултат на това имаше много катастрофи, но не и застраховки, тъй като Ловният свят и неговите институции бяха обявени за незастраховаеми от такъв сериозен източник, какъвто е лондонското застрахователно дружество „Лойдс“.
И най-после, съществуваше ужасната възможност да бъдеш ударен от някой моторист, който изпълнява Задължението си за безразсъдно каране.
Лувейн навлезе във вечното, едва помръдващо задръстване, характерно за улиците в центъра близо до Министерството на Лова. Острата предница на буика му даваше възможност да се провира и промъква измежду по-бавните и с по-тежка форма коли. Това се съпровождаше от изнервящия звук на триещ се метал, който почти не проникваше в обезшуменото купе на колата.
Той паркира зад две други коли близо до пожарогасителя в обезопасената зона и изтича по широките мраморни стъпала на Министерството на Лова, като в бързината си подплаши гълъбите и стъпка сандвича с фъстъчено масло и желе на едно момиченце.
Някакъв чиновник го информира, че чичо му Езра не е там. Вероятно беше в Колизея и надзираваше приготовленията за битките от Сатурналията.
Лувейн се върна в колата си и подкара с висока скорост към Колизея. По пътя, по-скоро случайно, отколкото нарочно, бутна един инвалид в задвижвана от дизел количка, която в последния момент отказа да запали. По този начин Лувейн мина напред със сто точки в „Шофьор на годината“ и макар че ужасно бързаше да се срещне с чичо си Езра, той спря и изчака идването на Инспектор по движението, който да потвърди Убийството.
После продължи. Случката, маловажна сама по себе си, му повиши настроението. Да, може би нещата все пак ще се обърнат в негова полза най-накрая. Само да можеше да убеди чичо си Езра да направи нещо съвсем просто за него.
26
Лувейн паркира пред източния вход на Колизея и забързано влезе вътре. Гигантският амфитеатър наподобяваше доста точно истинския Колизей в Рим. Той мина през високата колкото четири етажа външна стена, после през втората стена, украсена с капители и коринтски колони, и накрая излезе на арената.
Навсякъде имаше големи наклонени купчини столове. Служителите се бяха заели да окачват платнищата, които щяха да предпазват зрителите от жестокото следобедно слънце на Есмералда. На арената цареше бъркотия. Осветители, озвучители, оператори, изпълнители, импресарии, всички се бяха оплели на арената в хаос от черни електрически жици и полузавършени декори. Допълнително объркване внасяха многобройните разносвачи на сандвичи и напитки.
Лувейн съзря чичо си Езра от другата страна на арената. Езра бе дребно човече с два кичура бяла коса над ушите. Имаше розови бузи и розово теме, малък сплескан нос и внушителни вежди. Седеше пред маса, осеяна с проекти и чертежи, затиснати с чифт револвери.
Чичо Езра бе един от старейшините на Ловния свят. Беше се издигнал до този пост, след като натрупа куп пари от търговия с нематериални стоки в Лондон и Париж, а после се оттегли в Ловния свят с печалбите си. Той беше един от тези, които определяха политиката на Ловния свят. В момента бясно работеше по окончателните приготовления за Голямото разплащане. То щеше да се състои в края на седмицата и щеше да отбележи началото на сезона на Сатурналията.
Сатурналията бе най-значителният празник в календара на Есмералда. Подобно на великденските празници или карнавала тя предлагаше много песни по улиците и публично опиянение. Щеше да има интересно украсени платформи, от които хубави момичета в оскъдно облекло щяха да хвърлят цветя. Продавачите на храна щяха да предлагат специалитети, които иначе не можеха да бъдат намерени през останалата част от годината, тъй като продажбата им беше разрешена само по време на Сатурналията, за да се превърне тя в наистина особен празник.
Част от работата на чичо Езра като старейшина се състоеше в поставянето и организирането на различните състезания на арената — дуели, ръкопашни боеве, битките до смърт и, разбира се, любимците на публиката — клоуните самоубийци.
Поне в едно отношение есмералдските игри превъзхождаха древните римски състезания на гладиаторите, които допреди появата им бяха мерило за безсмислено и просташко клане. Древните римляни не са разполагали с двигателя с вътрешно горене и поради това не са можели да поставят истински добри
