Харолд продължи надолу по коридора. Следващото нещо, което чу, бе някакво влажно сумтене, което идваше някъде от тъмнината. Приличаше на мечка, макар че това едва ли бе възможно, тъй като мечки бяха останали само в зоологическите градини. Още една механична играчка, помисли си той.
Когато зави зад ъгъла, видя някакво сложно същество с тяло на козел, глава на лъв и опашка на змия. По-късно научи, че това е копие на легендарната Химера от гръцката митология.
Химерата му отвори повече работа от механичната птица. Изглежда, микрокомпютърният мозък имаше няколко схеми в повече или нещо такова. Тя се изплъзваше, нападаше и издишваше силна струя огън насреща му. Харолд отстъпи, очаквайки неприятности и отзад. Те не се забавиха. От другата страна пристигна чудовищен скорпион, подобен на онези, които някога можеха да се видят в старите японски научнофантастични филми.
Харолд заобиколи скорпиона и го тупна с чука толкова силно, колкото, без да го поврежда, да го изпрати, клатушкайки се, право в Химерата. Двете големи играчки махаха и се удряха една друга, а Харолд се промъкна край тях и продължи по коридора.
Следващите по ред бяха изкуствените плъхове и прилепи, но макар и неприятни, те не бяха особено опасни. Докато си проправяше път през тези гадини, отнесе няколко ухапвания, но се измъкна в добра форма.
Вече се чувстваше напълно уверен. Прекалено уверен може би. За малко не пострада при следващата опасност. Един воин робот, облечен от глава до пети в черно, падна от тавана точно пред него. Харолд отстъпи и едва не беше обезглавен от свистящия меч на воина. Той възстанови равновесието си и замахна с чука. Благодарение на късмета си успя да закачи крайчеца на меча му и го накара да опре гръб в стената. Преди машината да може да реагира, той я разби на парчета.
Харолд зави по следващия коридор, вече разгорещен и готов на всичко. Пред него блесна дневната светлина. Беше стигнал края на маршрута и господин Бакстър го чакаше там и отбелязваше нещо в папката си.
— Как се справих? — попита Харолд.
— Доста добре — отвърна Бакстър. — Но маршрутът беше лесен. Тази година критериите за Изпитанието бяха много ниски.
— Тогава защо се опитахте да ме изплашите с оная лекция?
— За да изпитам малко самообладанието ти още в самото начало. Не искаме и да си помислиш за отказване от Лова, щом веднъж си се записал.
— Има ли такива, които го правят?
— Разбира се. Някои хора смятат, че могат да се запишат за участие в Лова, да приберат наградата и да се ометат на бърза ръка.
— А какво може да ги спре?
— Нашата полиция, без съмнение. Никой, който се е записал в Лова, не напуска Есмералда, преди да приключи с него.
Харолд се върна в главната стая с господин Бакстър. Там му дадоха пластмасова табелка, с която се установяваше самоличността му на официално признат Ловец и която трябваше да носи по всяко време. Казаха му да бъде готов да получи известието за първия си Лов. Можеше да го очаква след около седмица или дори няколко дни, ако компютърът отново не се повреди. Господин Бакстър му даде и точно копие на „Лугер“ 38 за начало на кариерата му, но Харолд го отказа. Собственият му „Смит & Уесън“ беше достатъчно добър за него. Прилягаше добре в ръката му и беше му свикнал.
Получи и чек за две хиляди долара. Веднага щом Харолд го подписа, господин Бакстър му даде в замяна двадесет шумолящи стодоларови банкноти. Харолд излезе от Сградата за изпитания и отиде в пощата. Той изпрати хиляда долара на Кейлеб От в Кийн Вали, Ню Йорк, а после тръгна да търси Нора и да се приготвя за празненството.
23
Олбъни се срещна с Джефрис, Ловеца си, в едно магазинче за цигари в центъра близо до съда. Джефрис изглеждаше по-напрегнат от обикновено. Това означаваше, че е готов да действа.
Олбъни му каза:
— Научих от моите информатори, че Жертвата ви минава оттук всеки ден. Винаги обядва на едно и също място. Отсреща в ресторантчето „Аламо“ яде чили7. Твърди, че това е единствената храна, която му понася.
— Какво пък е това? — попита Джефрис.
— Боб с люта чушка — отвърна Олбъни — и жилаво говеждо.
— И си поръчва такава храна съвсем съзнателно?
— Той е от Тексас — напомни му Олбъни. — Тексасците не са като другите, те не могат да карат дълго без местните си специалитети.
— И как точно го спипвам?
— Тоя тип е доста хитър — каза Олбъни. — След като се наобядва, той излиза от „Аламо“ винаги с клечка за зъби в уста, отива до следващата пряка и влиза да пие една бира в бара „Дългият рог“.
— Каква марка пие?
— Важно ли е?
— Може да ми даде представа за характера му.
— Пие вносна „Судетенланд Пилзнер“.
— Аха. Това означава, че не е толкова наивен, колкото изглежда на пръв поглед. Този факт е много важен и трябва да бъде запомнен, Олбъни. Продължавай нататък, какъв е планът ти?
— След като си изпие бирата, Жертвата ви се връща пеша в хотела. Той има от ония, специалните слънчеви очила, които му позволяват да вижда зад себе си.
— Лошо — каза Джефрис.
— Не, добре е. Очилата му дават фалшиво чувство за сигурност. Пресметнал съм, че като стигне до ъгъла на „Нортръп“ и „Парковата алея“, точно в момента, когато завива по „Седжуик“, той попада на място, от което не може да ви види. Игра на следобедното слънце.
— Колко е голямо мястото, което не вижда?
— Достатъчно голямо да застанете там, господин Джефрис. Ще се паднете вляво зад него. Той носи оръжието си така, че да може да го извади с дясната ръка. Ще мине на около десетина крачки от вас. Лесно ще го улучите.
— Вижда ми се добре измислено — каза Джефрис. — Какво оръжие носи?
— Колт 357 „Магнум“ в кобур през рамото и 14,3-милиметров H&R модел 6B6 в кобур на глезена.
— Доста стрелкова мощ е това.
— Идеята е да не го оставим да я използва срещу вас.
— Сигурен ли си за това сляпо място?
— Разбира се, че съм сигурен. Отбелязал съм го с тебешир на тротоара. Застанете точно там и той няма да ви види, като минава.
— Идеята не ми изглежда никак лоша — отново каза Джефрис. — Наистина никак не е лоша. Мисля, че ще се получи добре този път.
Той провери пълнителя на своя „Мосберг Абилин Магнум“, 44-и калибър.
Готов съм.
— Почакайте да излезе от „Аламо“. Хайде тръгвайте!
Джефрис приглади косата си, сложи мосберга в джоба си и излезе на улицата. Той сви зад ъгъла, последван от Олбъни, и зае позиция на означеното място. Жертвата, която се открояваше сред другите поради каубойската си шапка и ботуши на висок ток, излезе от „Аламо“, зави наляво точно според очакванията и тръгна по улицата. После се скри зад ъгъла. Джефрис го остави да мине и вдигна оръжието си.
В този момент тротоарът под него се взриви.
Олбъни се втурна натам. Не можеше да повярва на очите си. Какво се бе случило? Джефрис, или това,
