Жертва, а типът, дето беше тръгнал на Лов подир него, се оказа индиец. От Индия, не от Америка. Как ти се струва? А пък минават за суперпротивници на насилието. Дебело кафяво човече с тюрбан. Тюрбан! Представяш ли си? Джонсън каза, че ако е знаел, че оня тип смята да носи тюрбан, е щял да си спести парите за Търсач.
— Ама че чувство за хумор е имал тоя Джонсън — каза Харолд.
— Понякога беше много забавен. Трофеите му са там.
Харолд отиде до стената, която тя му посочи. На нея висяха четири гравирани бронзови плочки, монтирани върху лакиран махагон. Всяка от тях беше официално доказателство за Убийство.
— И къде е прочутият Джонсън сега? — попита Харолд.
— Бутс Хил, точно на края на града. Някакъв дребосък с очила от Портланд, щата Орегон, му видя сметката. Никой не знае какво може да му се случи, нали?
— Така е. Виж, Нора, дали нямаш нещо за ядене вкъщи? Имам пари, мога да ти платя.
— Имам по-добра идея — отвърна Нора. — Знам едно много приятно местенце, чийто управител ми е задължен.
— И как стават тия работи? — поинтересува се Харолд.
— Не задавай тъпи въпроси, голям глупчо такъв. Всеки си изкарва хляба така, както може. Храната си я бива.
Внезапно тя се спусна към него и го прегърна.
— О, Харолд, толкова е хубаво, че си тук.
15
Ресторантът беше в дъното на лъкатушеща павирана улица, от която се минаваше по някаква алея, а после се слизаше по три стъпала в една изба. Заведението разполагаше с трима сервитьори, облечени като тиролци с кожени панталони, и тричленен цигански оркестър. Имаше и малък кръгъл дансинг, осветен от неонови розови лампи. Атмосферата бе пропита с настроение и цигарен дим, щедро подправен с оживени разговори на пет различни езика. Управителят намигна на Нора и им даде маса близо до дансинга, а после им изпрати нещо за пиене от името на заведението.
Харолд бе така изгладнял, че не му беше до приказки, докато не омете първото блюдо — някаква маринована риба, която никак не бе лоша. При следващото блюдо — пържола от истинско месо — вече беше в състояние да намали темпото и получи информация.
— Чуй, Нора, колко плащат на тези, които се записват за Лова?
— Две хиляди долара при записването, ако отговаряш на условията. Още три хиляди, щом осъществиш Убийство. Това е за първото.
— А после?
— Сумата се увеличава с всяко Убийство!
— А ако някой ти види сметката?
— Правителството те погребва в Бутс Хил безплатно.
— Пет хиляди долара са много пари — отбеляза Харолд.
— Как да не са, а пък умреш ли веднъж, си оставаш такъв за дълго.
— И това е вярно — съгласи се Харолд. — Но човек може да си умре и без да се е записвал да убие някого, а пък никога и да не помирише пет хиляди долара.
— Не си мисли, че това е лесен начин за правене на пари — предупреди го Нора. — Тук плащат толкова много на хората за участие в Лова, защото така привличат парите на туристите и Ловният свят забогатява. Но процентът на смъртност сред новите Ловци е доста висок. Всички предимства са на страната на редовните участници.
— И все пак… дори редовните участници е трябвало да започнат с първото си Убийство точно като мен.
— Не е лъжа — съгласи се Нора.
— Чувал съм, че тук пристигат хора от целия свят, за да убиват разни други, които даже не познават. Така ли е?
— Да, така е. Странно, нали? Четох някаква теория по този въпрос в едно списание. Отнасяше се за нещо, което наричат „синдром на Ловния свят“, каквото и да е това. Дали пък не беше „манталитет на Ловния свят“? Те твърдят, че това е генерализирано несъзнателно влечение към смъртта в резултат от популационния натиск.
— Но това е безсмислица — каза Харолд. — Мислех, че светът обезлюдява, намалява — не знам как му викат.
— Така е, само че спрямо населението отпреди сто години. Все още има твърде много хора, които се опитват да си разделят остатъците. А всяка година остава все по-малко. Всичко се руши, никой не създава нищо ново, никой няма пари, а и никой няма желание пръста си да помръдне. Освен Ловците, предполагам.
— Разбирам. Пет хиляди долара наистина са много пари. Струва ми се, че нямам нищо против да убия някого за толкова пари. Ако участва по собствена воля като мен. Няма да имам нищо против.
— Представи си, че той те убие? — попита Нора.
— Е, предполагам, че това е един от рисковете на професията.
— Как можеш да го наричаш професия?
— Защото това е професия. Убиването на хора де. За пет хиляди на изстрел. Само дето понякога ти виждат сметката. Не бих нарекъл такава сделка лоша.
Те си довършиха вечерята и Харолд изпрати Нора до дома й. На вратата Нора го попита:
— Искаш ли да отседнеш тук, Харолд?
— Мислех си, че никога няма да ме попиташ.
— Не можеш да продължиш да плащаш за хотели. Имам една стаичка отзад, която можеш да заемеш. Ще ти дам ключ и ще можеш да влизаш и излизаш, когато пожелаеш.
— Ще ти бъда много благодарен — каза Харолд. — Платил съм си хотела за една вечер, така че мисля да преспя там, за да наглеждам багажа и да се изкъпя още веднъж. Но ако може, утре ще се пренеса.
— Влез за малко. — Тя му даде ключа. — Харолд, мене често ме няма. Знаеш как е.
— Не се притеснявай за мен, Нора. Няма да те съдя, с каквото и да се занимаваш. По пътя насам застрелях едно куче, прострелях един тип в рамото, а съвсем скоро ще върша и по-лоши неща. Просто такъв е животът.
— Не бързай да се записваш в Лова — помоли го Нора. — Процентът на смъртност сред новаците Ловци наистина е много висок.
— И все пак трябва да се започне отнякъде.
— Това е истината — потвърди Нора някак сурово.
16
Майк Олбъни паркира откритото си бяло ламборджини, махна за поздрав на една хубава съседка с тригодишно дете в количка и се насочи към входната врата. Огледа се на двете страни от обикновена предпазливост: случвало се бе семействата на починалите Жертви да си отмъщават на Търсача, макар че подобно действие бе в разрез с гражданските и моралните закони. Като не забеляза нищо подозрително в близост, той бързо отключи вратата и се вмъкна у дома.
Тереза, съпругата му, беше в стаята във флоридски стил и гледаше телевизия. Беше пуснала „Дневникът на марсианската колония“, всекидневно предаване, което се излъчваше директно от станцията на Марс, приемаше се от релейните станции и се предаваше по кабелните телевизионни мрежи. Подробностите от всекидневието на екзотични места очароваха Тереза. Тя имаше огромен запас от търпение. Можеше да седи с часове и да гледа как растат доматите в задния двор. По-голямо търпение от това едва ли има.
Как мина днес? — попита Тереза.
Олбъни се тръшна на стола си. Цялото му перчене и лустро, които демонстрираше пред света, се
