Астур се обърна и се отправи към вратата.
— Хей — подвикна подире му Декстър. — Няма ли да останеш за сьомгата и гевречетата?
— Нямам време за плюскане, Декстър. Нито пък ти.
20
След като приключи с Декстър, Астур извади мобилния телефон, какъвто си имаше по рождение и набра номер сложен, ирационален и въображаем.
— Вселенски щаб за помощ. На телефона е Моника.
— Моника? Убеден съм, че не те познавам.
— Аз съм от резерва силфиди-секретарки, замествам дежурната телефонистка.
— Астур се обажда. Какво става?
— Какво да става?
— Какво такова нещо става, че застрашава Вселената? — отчетливо произнесе Астур, като се чудеше защо ли им е да сменят толкова често персонала. Ще си речеш, че като става въпрос за нещо толкова важно като опазването на Вселената, хората не биха имали нещо против да поработят допълнително.
— Да, господине. Тук при мен е. Съществува план за вселенска опасност, който включва Купидон.
— Купидон? Сигурна ли си, че е точно Купидон?
— Така пише в доклада, сър.
— Добре. Нещо друго?
— Един индивид на име Артър Фен е посочен като източник на вселенския смут и катаклизъм. С него ще се случи нещо изключително важно.
— И какво точно?
— Той ще бъде прострелян от стрелата на Купидон и по тази причина ще се влюби в богинята Мелисент.
— Мелисент? Не познавам никаква Мелисент.
— Поредната анонимна богиня, сър. Доста хубавичка, както е присъщо на младите богини.
— И къде би трябвало да стане това?
— Всичко това ще се случи в къщата на Артър на купона, който низшият бог Лийфи организира в негова чест.
— Лийфи има ли някакъв пръст в това?
— В докладите не се споменава.
— Добре. Кога трябва да пристигна там?
— Боя се, господине, че изстрелването на стрелата е въпрос на минути. Две, ако бъдем точни. И трийсет и пет секунди.
— Тичам! — викна Астур и изчезна.
Мобилният телефон дълго време мълча. После, с колеблив гласец, се обади:
— Моля, някой би ли ме изключил?
Тишина на мястото без никакви различими черти. След малко — звук: риданията на божествен мобилен телефон, който никой не се е сетил от кумова срама да изключи.
21
Веднага след като Астур си тръгна, Декстър отиде в съвета по трудовите отношения между богове и хора. Но чиновниците от отдел „Договори“ бяха излезли да обядват. От доста време вече ги нямаше. Всъщност, от няколко века. Декстър го разбра след има-няма час седене в мрачната чакалня. Онова, което най-накрая го подсети, бяха паяжините — те и вековния прах по тях.
Декстър излезе в коридора да провери не може ли да намери някой. Коридорът също беше прашен и паяжинясал. Измина значително разстояние — той се простираше мили напред — и след малко стигна до врата, на която пишеше „УРЕДНИК“. Почука, и след като никой не му отговори, завъртя дръжката. Вратата се оказа незаключена и той влезе.
Вътре намери малък офис с удобна на вид кушетка. На кушетката се беше проснало същество — не беше възможно да се определи от пръв поглед бог ли беше, човек ли, а може би и нещо друго. Съществото на вид беше от мъжки пол, средно на ръст и имаше среднокестенява коса, прошарена със сиво. Декстър се изкашля шумно. Съществото на кушетката отвори очи, примига набързо няколко пъти и припряно се надигна.
— Да, господине. С какво мога да ви бъда полезен?
— Търся някой от съвета по трудовите отношения между богове и хора.
— Да, сър. Ето ме. Името ми е Хоели.
— Това име на бог ли е или на човек?
— И двете. Обаче съм бог. Макар, боя се, не особено важен.
— Аз съм подсилен човек — представи се Декстър. — Притежавам много повече умения от средния човек, но не съм бог.
— Хич да не ви е еня.
— Не ме е.
— Добре. Оплакване ли имате?
— Имам — рече Декстър. — Свързано е с мой клиент, подписал договор с бог на име Лийфи.
Той показа на Хоели копие от договора, с което се беше сдобил предварително във Вселенската служба по доставките. Хоели го прегледа и поклати глава.
— Клиентът ви като че се е отказал от всичките си права.
— Да, и аз така го разбирам.
— Жалко. Човеците трябва повечко да внимават в тия работи. Все си мислят, че един бог трябва да има скрупули само защото е бог.
— Съгласен съм.
— Клиентът ви е допуснал сериозна грешка. Аз не мога да направя нищо. Договорът е валиден.
— Не съм дошъл тук да ви моля да променяте каквото и да било. Тук съм, за да изясним един най- обикновен практически въпрос. Клиентът ми е поканил този бог в къщата си, а богът е поканил своите приятели. Всички те са се нанесли в дома на моя клиент, а той е малък. И сега клиентът ми не разполага с никакво лично пространство.
— Няма ли си стая?
— Има, но тя не е защитена от нахлуване. Трябва да се срещна със своя клиент, а при тези обстоятелства това е невъзможно.
— Това е прекалено — заяви Хоели. — Ще ви напиша бележка на официална бланка, с която ще потвърдя правото на клиента ви на собствена стая и на пълен контрол над това кой влиза в нея.
— Много мило от ваша страна.
— No hay de que — отвърна Хоели. — Правилата в тази Вселена са скроени така, че да са срещу човеците. Правим каквото можем.
22
По това време Артър преживя криза. Може би трябваше да я очаква — за учудване си беше, че не го сполетя по-рано. Къщата на „Сий Грейп Лейн“ 101 за някакви си седмици се беше превърнала от убежището на саможив учен в шумния, постоянно разширяващ се главен щаб на НСР ПДБ — култ, който се разрастваше като пожар. На Артър постоянно му досаждаха репортери, шивачи, Сами и помощниците му и самите богове. Все по-често започна да го бие истерия, загуби апетит, сънят беше нещо отдавна забравено, и крепенето на всичко му струваше куп неприятности — още повече, че не можеше да реши какво е това „всичко“.
Нямаше начин да се каже докъде можеше да доведе това — Артър нямаше да е първият посетен от богове човек, изпаднал в кататония или съсипан от истерични припадъци, а всичко това го тласкаше тъкмо нататък. Но първата промяна в положението дойде съвсем неочаквано.
