Кравата го изгледа подозрително и тръгна да се отдалечава.
— Аз говоря езика ти! — провикна се Ариман на кравешки. — Можем да станем приятели!
— Силно се съмнявам — отвърна кравата.
— Явно ти си особена крава — рече Ариман. — Можеш ли да ми дадеш някакъв знак?
— Що за знак?
— Ами например да ми кажеш с какво да се заловя? Може би то има нещо общо с Леция? — додаде той с надежда.
— Зарежи го това — рече кравата. — Имаш по-важна работа от това да сваляш жената на брат си.
— Знаех си, че имам да правя нещо важно! Но какво?
— Не ме питай мен — отвърна кравата.
— Но кого да попитам?
— Що не пробваш с тайнствената дама отвъд хълмчето?
Ариман заобиколи хълмчето и там видя жена с лозови листи в косите, загледана в ръчно огледалце.
— Здрасти — поздрави Ариман.
— Ти си здрасти — отвърна му жената.
— Често ли идваш тук?
— За първи път ми е.
— Това да няма нещо общо с мене, хм?
— Да — отвърна тя.
— Ти коя си?
— Персонифицираната проекция на предстоящата Вселена.
— Нова Вселена ли ще има?
— Може би не. Брат ти работи по запазването на старата, на която срокът на годност отдавна й е изтекъл, но просто отказва да издъхне грациозно.
— Уха — рече Ариман — т’ва е голяма работа.
— Да, много голяма.
— И с какво мога да помогна?
— Нека само обобщя позицията — рече жената. — Ето те тебе, търсиш кауза, към която да се прикрепиш, за да добиеш сила чрез чувството за цел и по този начин да преодолееш превъзходството на брат си. Или съм схванала погрешно?
— Не, съвсем права си. Кажи ми какво да правя?
— Знай — рече тя, — че аз съм духът на нещо напълно ново — нов принцип, нов живот, нова ценностна система. Ти можеш да станеш част от всичко това. Ако правиш каквото ти казвам, можем да лепнем на брат ти, че е част от стария, задушаваш ред. С това ще заслужим симпатии, а ти със сигурност имаш нужда от тях.
— Онова, което казваш, ми харесва.
— Обичам мъже, които знаят какво им харесва. Има нещо, което можеш да направиш за мен и за себе си. Готов ли си?
— Готов съм!
— Без да задаваш куп досадни въпроси?
— Никакви въпроси!
— И без „не съм убеден“ и „не мислиш ли, че ще е по-добре“?
— Никакви такива!
— Много добре. Ето за какво става въпрос. Има една богиня на име Мелисент, която може да изиграе решителна роля в тази история — трябва само малко задкулисна работа, за да го нагласим.
— Веднага отивам при нея!
— Успокой се, мой човек. От тебе изобщо не се иска това. Ти трябва да направиш нещо не толкова директно, и поради това по-фино, отколкото да й се изтърсиш без подготовка.
— Добре, кажи ми какво да правя.
— Първо издири божеството на име Купидон…
26
В търсене на Купидон Ариман попадна в една от алегоричните области на Вселената. Тук се намери залутан сред едно от онези забатачени пространства, които Вселената сегиз-тогиз създава за по-сложно. Това пространство беше спретнато обзаведено с най-разнообразни декоративни храсти и планина в далечината. От всички страни сияеше светлина, в която витаеше някакво очакване. Ариман разбра, че това е един от онези мигове, когато нещо ще се случи. Щеше му се да знае какво, защото тогава би могъл да реши как да реагира. Но, както обикновено, оказа се съвсем неподготвен, а в ума му нямаше нищо освен основната мисъл: да изпревари брат си.
И точно тогава на сцената излезе пеш един млад мъж, или изкласило момче.
Ариман мигом потисна желанието за самосъжаление и съсредоточи вниманието си върху момчето. То сияеше с вътрешния плам на бог, в ръцете си държеше лък, а на рамото му висеше колчан със стрели. Огромно облекчение обзе Ариман, защото изведнъж се досети: тъкмо това възнамеряваше да направи, да дойде на това място и да се срещне с това момче. И макар че в началото не можа да се сети, това все пак беше станало и го изпълваше с благодарност към непоклатимата природа на нещата, която не изисква от нас постоянно и натрапчиво да се чудим какво ли ще стане по-нататък, а просто да слагаме единия крак пред другия, докато не стане нещо божествено.
— Ти си Купидон! — рече Ариман на момчето.
— Ами че да, аз съм най-последният Купидон. Но ти пък как позна?
Ариман понечи да обясни на момчето, че всички Купидоновци са прочути, но се въздържа, да не би пък онзи да се надуе.
— Просто уцелих — отвърна той. — Много са ти хубави лъкът и стрелите.
— Да, хубави са, нали? Не си спомням точно откъде ги имам, ама си ги бива.
— Предполагам, че обичаш да стреляш със стрели?
— Да, много.
— Значи, не би имал нищо против да простреляш някого, ако те помоля?
— Съвсем не. Голям кеф е. Само ми кажи кого искаш да прострелям и с радост ще го направя.
Прекалено гладко върви тая работа, помисли си Ариман. Нещо тука не беше както трябва. Той решаваше проблема си без никакви затруднения. Имаше нещо гнило някъде.
Той се съсредоточи. Хрумна му да провери стрелите на Купидон. Изглеждаха хубави и прави, но остриетата им бяха намазани с някаква лепкава мъзга. Ариман внимаваше да не ги пипне.
— К’во е т’ва? — попита той Купидон.
— Жлъчка — отвърна Купидон. — Като прострелям някого с нея, обзема го тежка мъка по отминалите дни, дето нивга не ще се върнат.
— Ама ти като простреляш някого, той изобщо не трябва да се изпълва с това! — възрази. Ариман.
— Ами с какво?
— С любов, ето с какво! Ти си бог на любовта и се предполага, че стрелите ти разпалват у хората страстна любов.
— За първи път го чувам — рече Купидон.
— Ако наистина искаш да наблюдаваш интересни реакции, добра идея ще е да се пробваш да прострелваш хората с любов, а не с досада.
— Искаш да кажеш, да ги намажа с любовен еликсир вместо с досадно биле?
— Точно така. Любовта ще ти даде същия ефект като жлъчката, ала вместо да ги е страх, хората от кожата си ще излизат, за да ги простреляш с някоя от твоите стрели.
— Звучи ми страхотно — рече Купидон. — Напоследък страшно кофти неща пишат по мой адрес. Много повече ще ми харесва да съм прочут с това, че нося щастие.
