му се налага да влиза в полезрението на другите богове, освен ако не го иска, което се случва рядко.
Освен това, всеки бог си прави собствен климат Боговете така и не са измислили технологиите, защото си имат магия. От гледна точка на боговете технологията е просто низша магия.
Боговете не си падат много по точността в човешкия смисъл на думата. Друг начин да го кажем е, че те страшно си падат по неяснотата.
Боговете се раждат със знания, които вече съществуват вътре в тях, инстинктивно, тъй да се каже, като при птичетата или котенцата. И затова е трудно да се обясни на един човек каква точно е разликата между низш и висш бог. Макар че самите богове доста добре я разбират.
Един от начините да го кажем е, че висшите богове просто са нещо повече от низшите. Те са по- могъщи, имат по-голям престиж, по-голямо присъствие на духа и определено са по-надути. Но ако питате някой бог как едни богове са станали висши, а други низши, няма да може да ви отговори. Просто си е така, ще ви каже той.
Но както и да става това, Висшите богове си имат своя определена територия вътре в Царството на боговете. Те, общо взето, не се омесват с другите, както при повечето обстоятелства са склонни да се държат боговете, човеците и животните.
Дори и домовете на висшите богове са по-висши от домовете на низшите. Което ще рече по-големи, по-красиви и вдъхващи повече благоговение. Но никой не може да ви каже защо е така, щом като всеки бог може да си построи колкото си иска голяма къща и да хване който си иска декоратор по интериора. Явно си е присъщо на висшите богове да притежават излъчване, по-божествено от по-малко божественото излъчване на низшите.
Казано по човешки, царството на боговете е топологически кошмар. Домът на някой бог може да се намира край огромно, ехтящо море, а в непосредствено съседство до него, съвсем буквално, каквото и да означава това, някой бог може да живее сред обширни, безмерни пустини. А съседът му може да е някой подземен бог, чието подземие по някакъв начин се намира над земята, но въпреки това си е подземие. Иди го разбери.
24
Офисът на Декстър беше много светъл. Светлината се разпростираше в сияещо кълбо. Сиянието не беше онова крещящо ярко, така обичано от боговете сияние. Цветът му беше тъмносин, почти успокоителен, и не пращеше от ония искри, с които боговете сигнализират за влизането си. Това кълбо от синя светлина се завъртя на място почти трезвено, поду се доста приемливо и най-накрая се разсея във фигура на среден на ръст, възпълен, оплешивяващ мъж в кафяв делови костюм, твърде тежък за тукашния климат, понесъл претъпкано дипломатическо куфарче. Вече си бършеше челото.
— Здрасти, аз съм Артър — представи се Артър. — Вие бог Декстър ли сте?
— Не съм бог, човек съм. Както вече казах, човек много подсилен, но все пак човек. Декстър се казвам, Едгар Алън Декстър, но можеш да ми викаш Ед или Декстър, както ти е кеф.
— Имам нужда от помощ — рече Артър.
— Знам — отвърна Декстър. — Извинявай за по-предния път. Мислих върху положението ти. Онова, от което наистина имаш нужда, е агент.
— Чудесно, но откъде да си намеря?
— В момента е пред тебе. Аз съм оторизиран агент по връзките между богове и хора. Ти имаш нужда от мен, защото си сключил споразумение с божество, без да вземеш предпазната мярка някой да те представя. Без някой, който познава правилата на отношенията между богове и хора, да внимава за тебе, да ти каже от какво трябва да се пазиш, да се грижи за интересите ти. Тъкмо затова ти трябва агент. Ти искаш агент, или поне е редно да го искаш, за да си дадеш шанс, преди тия низши богчета-парвенюта с грандоманските идеи да са те накачулили.
— Разбрах — лицето на Артър се изкриви в опит да асимилира всичко това.
— На нас, лицензираните агенти на боговете, съветът предоставя специални умения. Ако не ги притежавахме, нямаше да сме способни на нищичко, като ги знаем какви са боговете. Прегледах договора ти и трябва да ти кажа, никак не ми изглежда добре.
— Къде го намери?
— Има го в архива на Съвета по връзките с клиенти на Висшите богове. Хич не го бива. Но аз имам някоя и друга идея. Остави ме да се поровичкам, да видя какво мога да изкопая. Скоро ще ти се обадя пак.
И Декстър телефонира Артър обратно на Земята.
Част трета
25
Скоро след като Астур замина да се посъветва с Тъкачката на светове, във фермата му се роди брат — Ариман. Раждането му не стана по мърлявия начин, по който се раждат човешките бебета. Създанията като Ариман се раждат цели и оформени, а важните знания за тях самите и за Вселената са им вродени.
В единия миг го нямаше, а в следващия — ето ти го в двора, шест фута висок, гол-голеничък, примига за първи път срещу слънцето.
Леция тъкмо изнасяше в двора една голяма ваза. Смяташе да я напълни с вода и да пусне розови листенца да плуват вътре. Но тъкмо в този миг Ариман възникна току пред очите й. Тя така се стресна, че изтърва вазата. Тя падна на застлания с каменни плочи двор и се разби на хиляди парченца.
— Кой си ти? — попита Леция.
— Ариман — отвърна Ариман.
— Никога не съм те чувала.
— Брат съм на Астур.
— Никой не ми е казал, че ще идваш.
— И аз не го знаех.
Ариман мислеше, че Леция е красива и й го каза. Леция му отвърна да се разкара. Ариман се отправи сам-самичък към задното пасище, където кравите пасяха. Седна на една скала и се замисли тежко.
Едва се е родил, и ето ти вече проблеми: проблемите на второродния син.
Ревнуваше от Астур, който, тъй като беше пръв, очевидно беше предопределен да бъде важна фигура във вселенските работи. Докато той, Ариман, беше нищо, нула, дупка, аномалия, грешка, безсмислен епифеномен, рожба на хаоса и случайността.
Не само че се беше родил втори, ами и представа си нямаше с какво трябва да се занимава.
Знаеше само, че иска да си намери важна кауза, която да следва.
Но каква?
Не щеше да служи на човечеството. За боговете не му дремеше. Пукната пара не даваше за съдбата на Вселената.
Знаеше само, че не иска да завърши втори от двамата участници в надбягването.
Имаше нужда да прави нещо — но какво? Усещаше, че с каквото и да реши да се захване, то ще е скапано, гадно, противно, смрадливо, гнусно.
И все пак искаше да го прави.
Но какво ли можеше да бъде то?
Седеше на камъка и мислеше. След малко една крава се отдели от стадото и се приближи до него.
— Здрасти, краво — поздрави Ариман.
Кравата го изгледа хладно и продължи да пасе.
— Само исках да си поговорим — рече Ариман.
