Астур размаха криле в космическия мрак. Летеше бързо и целеустремено, не спираше да се бъзика със звездите и планетите, пръснати по пътя му като зрънца диамантен прах. Над Млечния път прелетя, без дори да се топне — пропусна го в името на своята мисия.
След време стигна до голяма, смрадлива стара фабрична сграда. Беше построена от артисали сиви вселенски строителни блокчета. Изглеждаше много смешна, увиснала така насред космоса.
Над вратата нямаше табела. На тези, дето можеха да намерят това място, някакви си смотани табели не им трябваха.
Астур влезе.
Намери се в огромна стая. По-голямата й част бе заета от грамаден стан. Някой тъчеше на тази колосална структура. Основата и вътъкът се разпростираха във всички посоки — нишките сияеха и блещукаха, кръстосваха се и се губеха накъдето видиш в безкрая.
Един глас рече на Астур:
— Да, с какво мога да ги помогна?
Астур погледна надолу и вадя паяк, който същевременно беше и жена.
— Ти ли си Тъкачката на светове? — попита той.
— Имам честта да бъда въпросната личност — отвърна паякът.
— Трябва да намеря една конкретна нишка.
— Коя нишка ти трябва?
— Онази, която предотвратява неизбежния край на Вселената.
— Знам тъкмо коя ти трябва — рече паякът. — Само преди малко тая нишка почна да трепти, та си рекох: „Бас ловя, че някой ще дойде да си поиграе с тая нишка“.
— Тъкмо за това съм дошъл.
— Нека ти я покажа.
Паячката имаше многобройни пъргави крайници. Тя бръкна с множеството си ръце сред безкрайните нишки на паяжината. Пръстите й измъкнаха една.
— Тази е, дето я търсиш. Ето, хвани я.
Астур я хвана. Подръпна я лекичко. Нейде отдалече чу неясен вик.
— Кой беше това? — попита той.
— Декстър — отвърна му паячката. — Нишката е прикрепена към него. Метафорично казано, разбира се, но това не го прави по-малко оперативно.
— Тогава просто ще я проследя — рече Астур. — Много благодаря. Страшно съм ви задължен.
— Карай да върви — отвърна паячката и се захвана пак с онова, с което се занимаваше преди да дойде Астур, каквото и да беше то.
19
Едгар Алън Декстър, едноличен собственик на „Божествени услуги Декстър“ седеше в облицованото си с дървена ламперия жилище в Суит Хоум, Орегон, и се чувстваше доволен.
Не се случва често смъртните да вършат работата, което се полага на боговете, но с която често те не щат да се озорват. Онези смъртни, смогнали да се докопат до божите работи, знаят, че са се хванали с нещо добро.
Едгар Алън Декстър беше от тях. Преди много години той се беше оказал на нужното място в нужния момент и беше направил услуга на едно дошло на посещение божество, като по този начин му беше спестил един срам, не по-малко досаден от мимолетността и незначителността. Благодарното божество върна жеста на Декстър. Услугата, за която Декстър помоли, беше работа в междинната област, засягаща и боговете, и хората; областта, свързана с човешко-божеските отношения. Божеството му измисли професия в тази област и Декстър се оказа нещо като полубожествен омбудсман2
Работата сама по себе си беше синекура: на Декстър му се плащаше, за да върши буквално нищо работа, тъй като точно сега човешко-божеските отношения бяха застъпени най-слабо за всички времена. С този пост вървяха и статутът на полубог и шансът да живееш едновременно няколко интересни живота. Такъв удар ти идваше веднъж в живота: да те забележат боговете беше кажи-речи като да те забележат в Холивуд.
Един от своите животи Декстър водеше в Америка от двайсети век, където работеше като агент по божеско-човешките дела. В друг свой живот той живееше на Барбари Коуст в Сан Франциско през деветнайсети век и държеше прочуто казино. В трети беше посланик в Париж, служител на администрацията в Белия дом по времето на Томас Джеферсън.
В живота си от двайсети век той беше щастливо женен, пенсионер и живееше в Суит Хоум, Орегон, където отглеждаше рози.
С прескачането от живот в живот Декстър успяваше да забави толкова много процеса на стареене, че го беше накарал да пълзи едва-едва.
Нямаше представа как така са го измислили тия богове — да може да живее едновременно и в миналото, и в настоящето. Смяташе го за хитър номер и не задаваше излишни въпроси.
За Декстър всичко вървеше прекрасно, но щом високото богоподобно същество влезе в кабинета му в Суит Хоум, той разбра, че е дошло време да си плаща.
Декстър извика жена си по интеркома и я помоли да донесе гевречета, пушена сьомга и сирене крема за госта. Предложи на бога стол и го попита би ли желал да му измият краката.
— Не, благодаря, много е старомодно — отклони поканата Астур. — Тук съм, за да поговорим за един малък проблем, възникнал неотдавна.
— Надявам се, че не съм объркал нещо — рече Декстър.
— Нека поговорим, и ще видим — отвърна Астур. — Вярвам, че наскоро ви се е обаждал по телефона човек на име Артър Фен.
— Един човек ми се обади — потвърди Декстър. — Не мога да твърдя, че съм му запомнил името.
— Артър Фен. Помолил ви е за помощ.
— Да, точно така. Аз го отрязах.
— Лошо, твърде лошо — рече Астур.
Декстър сви рамене.
— Откъде да знам, че може да е важен?
— Много прибързано си действал, Декстър. Оставил си този човек да се лута слепешката из Царството на боговете без никой да го представя, и там той е сключил крайно неблагоприятно споразумение с един отстранен бог на име Лийфи.
— Не знаех.
— Очевидно не си знаел. Но би трябвало. Да си се сетил да докладваш за това на някое от божествата-покровители?
— Сметнах, че ще се уреди от само себе си.
— Грешно си го сметнал. Освен ако уреждането от само себе си не включва и унищожаването на Вселената.
— На Вселената? Цялата?
Астур кимна мрачно.
— Чини ми се, че ти може би ще пожелаеш да поправиш вредата, предизвикана от твоето нехайство. Каня те да участваш в спасяването на Вселената, която така безразсъдно си подложил на опасност.
— С радост ще направя каквото мога. Тя е и моя Вселена, в края на краищата. Мога ли да запитам какво общо има този Артър с унищожаването на Вселената?
— Не, не можеш.
— Честно да си кажа, не виждам с какво мога да помогна.
— Ако пак се свържеш с Артър, предложи му своето съдействие — току-виж изскочило нещо, та да пооправи положението.
— Това пророчество ли е?
— Наречи го предчувствие.
— Веднага се захващам.
