Стресна се, защото видя тънък, странен на вид космически кораб, кацнал на поляната до неговия. Не бе очаквал да срещне живи същества сред това мъртвило.
А екипажът го очакваше пред собствения му люк! Веднага забеляза, че по форма общо взето приличат на него самия. В Съюза на Мабог имаше раса, която бе почти изцяло като тези същества, но корабите й бяха доста по-различни. Интуицията му подсказа, че чужденците са може би от цивилизацията, за която се говореше, че се намирала в периферията на Галактиката.
Забърза от нетърпение да се срещне с тях.
Странното беше, че те не мърдаха. Защо и те не тръгнаха да го посрещнат? Знаеше, че го гледат, защото и трите същества сочеха към него.
Закрачи още по-бързо и си даде сметка, че не познава обичаите им. Надяваше се единствено да нямат някакви дълги и тягостни церемонии. Бе прекарал само час на тази неприветлива планета, а вече се чувстваше уморен. Беше гладен, искаше и да се изкъпе.
Почувства силен леден удар, който го тласна назад. Огледа се объркано. Нима това беше някакво непознато свойство на планетата?
Отново закрачи. Пак почувства ледения удар и предната част на кожата му се покри със скреж.
Това беше сериозно. Мабогците бяха едни от най-издръжливите форми на живот в Галактиката, но и те имаха своите граници. Огледа се, за да потърси източника на неприятността.
Съществата
За миг мисловните му центрове отказаха да се доверят на сетивата му. Калън знаеше какво е убийство. Бе наблюдавал тази извратеност у някои низши животински видове, скован от ужас. Разбира се, беше чел и книги за психологията на това явление, и в тях се описваха всички убийства, извършени някога на Мабог.
Но подобно нещо да се случи на самия него… Не можеше да повярва.
Последва нов удар. Застана неподвижно и се опита да убеди сам себе си, че това наистина се случва. Не можеше да разбере как така същества, които имат достатъчно развито чувство за сътрудничество, за да управляват космически кораб, са способни да извършат
Освен това, те изобщо, не го познаваха.
В последния момент Калън се обърна и хукна към гората. Сега и трите същества стреляха, а тревата около него побеляваше от скрежа. Телата на Мабогците не издържаха на студ и той усещаше как вътрешните му органи измръзват.
Все още не беше в състояние да повярва.
Калън стигна до гората и миг преди да се скрие зад първото дърво, го улучиха два заряда. Почувства как органите му заработиха трескаво, за да възстановят телесната му температура и с дълбоко съжаление се остави тъмнината да го обгърне.
— Глупаво същество — отбеляза Аги и прибра бластера в кобура си.
— Глупаво и издръжливо — кимна Барнет. — Но ако дишаше кислород, нямаше да понесе толкова изстрели. — Той се ухили гордо, тупна сребристата ламарина на кораба и добави: — Ще го наречем „Индевър 2“.
— Три пъти „ура“ за капитана! — извика Виктор възторжено.
— Спести си дъха — каза Барнет. — Ще ти потрябва за друго. — Вдигна поглед към небето. — Остават ни около четири часа светлина. Виктор, пренеси храната, кислорода и инструментите от „Индевър 1“ и деактивирай двигателите. Някой ден ще се върнем, за да спасим старата барака, но сега искам да излетим преди изгрев.
Виктор тръгна. Барнет и Аги влязоха през люка.
Задната част на „Индевър 2“ беше заета от генератори, двигатели, резервоари за гориво и кислород. След това имаше огромен товарен отсек, който заемаше почти половината от кораба. Беше пълен с всевъзможни ядки — от един до двайсетина сантиметра в диаметър и с най-различни цветове. Празни бяха само две отделения при носа.
Първото вероятно беше стая за екипажа, защото беше единственото обитаемо място. Но вътре нямаше нищо — никакви кресла за понасяне на ускорението, никакви столове или маси. Нищо, освен лъснатият метален под. По тавана и стените се виждаха няколко отвора, но предназначението им не беше ясно.
Съседното помещение явно беше пилотска кабина. Стори им се твърде малка — би побрала само един човек, а пултът за управление беше претрупан с прибори.
— Е, твой е — каза Барнет. — Да видим какво ще успееш да направиш.
Аги кимна, огледа се за стол и клекна пред пулта. Започна да го изучава.
След няколко часа Виктор пренесе всичките им запаси на борда на „Индевър 2“. Аги все още не бе докоснал каквото и да било. Опитваше се да разбере кое копче за какво служи според цвета и разположението му. Не беше лесно, дори и ако се предположеше, че пултът е направен от същества с близка до тяхната нервна система и начин на мислене. Дали например помощният ускорител задействаше отляво надясно? Ако не, щеше да се наложи да променя навиците си. Дали червеното беше сигнал за опасност, според конструкторите на кораба? Ако е така, голямото червено копче можеше да е за аварийно източване на горивото. Но червеното можеше да означава и загрято гориво и тогава с копчето може би се управляваше притока на енергия.
Според него то служеше за форсиране на двигателите в случай на неприятелско нападение.
Аги продължаваше да изучава пулта мълчаливо. Знаеше, че модерните кораби на практика не могат да бъдат повредени от пулта. Беше убеден и че е доловил някаква закономерност.
Барнет надникна през вратата и попита:
— Готов ли си?
Аги огледа още веднъж приборите и отговори:
— Мисля, че да. — Докосна едно копче и добави: — Това трябва да е за люковете.
Завъртя го. Виктор и Барнет чакаха плувнали в пот в леденото помещение.
Чуха мекото плъзгане на смазан метал. Двойният люк се затвори.
Аги се усмихна и плю на пръстите си за късмет.
— Това е системата за въздух.
Натисна копчето и от тавана започна да прониква жълтеникав дим.
— Системата е замърсена — промърмори Аги и завъртя регулатора. Виктор се разкашля.
— Спри го — извика Барнет.
Димът запълни двете помещения почти моментално.
—
— Нищо не виждам! — Аги затърси копчето пипнешком, не го улучи натисна другото под него. Генераторите започнаха да реват гневно, по пулта заиграха синкави светлинки и плъзнаха по стената.
Аги отстъпи назад и се строполи. Виктор вече бе стигнал до товарното отделение и се мъчеше да разбие вратата с юмруци. Барнет закри устата и носа си с една ръка и се спусна към пулта. Натисна някакво копче и почувства как корабът се завърта около него като пиян.
Виктор се свлече на пода.
Барнет продължи да натиска копчетата безразборно.
След миг генераторите спряха. После отнякъде нахлу свеж въздух. Капитанът избърса насълзените си очи и погледна нагоре.
От тавана вече не нахлуваше жълт дим. По някаква случайност беше отворил и люка, така че помещението постепенно се изпълни с хладния вечерен въздух на планетата. Скоро можеха да дишат нормално.
Виктор се изправи на крака, но Аги не помръдваше. Барнет му направи изкуствено дишане, като не преставаше да ругае. Клепачите на пилота най-накрая трепнаха, а гръдният му кош започна да се издига и спуска. След няколко минути Аги се надигна и тръсна глава.
— Какъв беше този дим? — попита Виктор.
— Боя се — отговори Барнет, — че е газът, който диша нашият плосък приятел.
Аги поклати глава.
— Не е възможно, капитане. Разхождаше се навън без никаква маска за дишане…
