неизползвания взрив.
Някаква примитивна част от мозъка му — за съществуването й досега не бе подозирал — му подсказа, че изходът от ситуацията е много прост. Можеше да остави бомбата под кораба, без онези да го видят. Лекият заряд щеше да го подхвърли двайсетина метра нагоре, без да го повреди.
А съществата несъмнено щяха да умрат.
Ужаси се. Как можа да му мине през ума подобно нещо!? Етиката на неговата планета, дълбоко вкоренена в цялото му същество, забраняваше да се отнема живота на друго интелигентно същество независимо от обстоятелствата. Каквито и да са те.
„А оправдано ли е това? — обади се примитивната част от мозъка му. — Тези същества са болни. За Вселената ще е по-добре да се отърве от тях, а наред с това ще помогнеш и на себе си. Помисли си добре.“
Извади взрива, огледа го и бързо го прибра.
„Не!“ — каза си, но не толкова убедено.
Реши да не мисли повече. Опирайки се на уморените си, почти напълно втвърдени крака, започна да претърсва чуждия кораб, за да открие начин да спаси живота си.
Аги седеше пред пулта в пилотската кабина и уморено отбелязваше проверените копчета с неизтриваем молив. Боляха го дробовете, не беше спал цяла нощ. Навън вече сивееше зората, а около кораба подухваше мразовит вятър. Вътре беше светло, но студено, защото той не искаше да пипа приборите за температурата.
Влезе Виктор, превил гръб под тежък сандък.
— Къде е Барнет? — попита Аги.
— Идва — отвърна Виктор.
Капитанът бе наредил цялото им оборудване да се пренесе отпред, така че да могат да го използват веднага. Но стаята за екипажа беше малка и сега почти не бе останало свободно място.
Виктор се огледа, за да види къде да остави сандъка и погледът му се спря на малка врата в стената. Натисна копчето върху нея и тя гладко се плъзна към тавана. Отзад имаше пространство, колкото неголям килер. Реши, че е идеално за склад.
Без да обръща внимание на черупките, с които беше осеян подът, той влезе вътре и издърпа след себе си сандъка.
Таванът започна да се спуска веднага.
Виктор изкрещя и викът му отекна по целия кораб. Подскочи нагоре — удари си главата и падна зашеметен по очи.
Аги излезе бързо от пилотската кабина, дотича и Барнет. Капитанът се опита да измъкне Виктор за краката, но излъсканият под не му даваше никаква опора.
С невероятно самообладание Аги протегна ръце и изправи сандъка върху тясната му страна. Той спря за миг движението на тавана. Двамата сграбчиха Виктор за краката и този път успяха да го измъкнат. Тежкият сандък се пропука и след миг се счупи на трески.
Таванът на малката стаичка, който се движеше по смазана шина, го смачка до дебелина няколко сантиметра и безшумно се издигна на мястото си.
Виктор седна и разтри главата си.
— Капитане — каза той умолително, — не може ли да се върнем на нашия си кораб?
Аги също се съмняваше в успеха на операцията. Погледна малката стаичка, чийто под беше осеян с черупки и каза уморено:
— Този кораб наистина е опасен. Виктор изглежда е прав.
— Искате да се откажем? — попита Барнет.
Аги направи кисела физиономия и кимна.
— Лошото е — каза той, без да гледа капитана, — че не знаем с какво ще ни изненада следващия път. Прекалено рисковано е.
— А даваш ли си сметка от какво се отказваш? Само корпусът струва цяло състояние. Хвърли ли поглед на двигателите? Веднъж като излети, няма какво да го спре. Може да пробие дупка в някоя планета и да излезе от другата й страна, без дори да му се обели боята. Искаш да се откажеш?
— Ако ни убие, няма да имаме голяма полза от всичко това — възрази Аги.
Виктор кимна замислено. Барнет изгледа единия, после другия.
— А сега, слушайте ме внимателно.
Аги понечи да отбележи нещо във връзка с шкафовете, които се превръщат в хидравлични преси. Бъдещето не му се струваше розово. Все пак изражението на капитана го накара да се откаже.
— Успя ли да отбележиш всички копчета на пулта? — попита Барнет.
— Остават ми още няколко.
— Добре, свърши с това и няма да пипаме нищо излишно. Ако оставим останалата част от кораба на мира и той ще ни остави на мира. Няма да има проблеми, ако държим ръцете си настрана и не пипаме нищо.
Барнет се облегна на стената, избърса запотеното си лице и разкопча дрехата си.
В същия момент от стената изскочиха два метални обръча и обвиха гърдите и стомаха му.
Капитанът се вторачи в тях за миг и след това напрегна сили, за да се измъкне. Лентите бяха здрави. Чу се специфично щракане и от стената се появи тънка жичка. Тя докосна дрехата на Барнет и се прибра.
Аги и Виктор гледаха безпомощно.
— Изключете това! — извика капитанът ядосано.
Аги се втурна към пулта за управление. Виктор продължаваше да гледа. От стената се появи метален манипулатор, в чийто край стърчеше десетсантиметрово острие.
Виктор се раздвижи. Изтича до стената и се опита да изтръгне манипулатора с острието, но той се извъртя и го запрати в другия край на помещението.
С прецизност на хирург острието разцепи връхната дреха на Барнет, без да засегне ризата му отдолу. После се прибра в стената.
Аги започна да натиска копчетата безразборно. Генераторите завиха, люковете започнаха да се отварят и затварят, стабилизаторите се затресоха, светлините замигаха. Механизмът, който стискаше Барнет, не помръдна.
Тънката жичка се появи отново. Докосна ризата на капитана и за миг замря. Механизмът в стената зажужа тревожно. Жичката докосна ризата още веднъж, сякаш не беше наясно какво да прави с нея.
— Не мога да го изключа! — извика Аги от другата стая. — Изглежда е пълен автомат.
Жичката се прибра и на нейно място отново се появи острието. Виктор бе успял да намери тежък гаечен ключ. Спусна се напред, вдигна го и го стовари върху острието, като едва не удари главата на Барнет.
Дори не го одраска. Съвсем спокойно то разряза ризата на капитана от горе до долу и го остави гол до кръста.
Не го нарани. Барнет отвори очи ужасено, защото жичката се появи за трети път. Виктор захапа юмрук и се обърна с гръб. Аги затвори очи.
Жичката докосна живата кожа на капитана, изжужа одобрително и се прибра в стената. Металните ленти се отвориха. Барнет се свлече на колене.
Известно време и тримата мълчаха. Нямаше какво да се каже. Капитанът гледаше мрачно в пространството пред себе си. Виктор започна да пука със ставите на пръстите си, докато Аги не го сбута да престане.
Старият пилот се мъчеше да разбере защо механизмът разряза дрехите на Барнет и спря когато установи, че е стигнал до кожата му. Нима онова същество се събличаше по този начин? Струваше му се безсмислено. Но пък и килерът преса не му изглеждаше по-разумно изобретение.
Донякъде се радваше, че се бе случило. Барнет би трябвало да си е взел поука. Сега щяха да изоставят това коварно чудовище и да решат как да се върнат на собствения си кораб.
— Донеси ми нова риза — нареди капитанът и Виктор веднага отиде да я вземе. Барнет я облече, като
