внимаваше да не се доближава до стените.
— След колко време ще размърдаш това нещо? — попита той Аги.
—
— Много добре ме чу.
— Не ти ли беше достатъчно? — изпъшка Аги.
— Не. След колко време можем да излетим?
— След около час — изсумтя пилотът. Какво друго би могъл да каже? Всичко вече започваше да му се струва прекалено. Той се обърна и бавно влезе в пилотската кабина.
Върху ризата Барнет облече пуловер и яке. В помещението беше студено и той трепереше.
Калън лежеше неподвижно на пода в чуждия кораб. Съвсем глупаво бе изразходвал почти всичките си сили в опитите да свали външния пласт на кожата си, но тя ставаше все по-твърда, а той — все по-слаб. Сега му се струваше безсмислено да се опитва да се движи. По-добре да лежи, да чувства как вътрешните огньове постепенно гаснат…
Скоро засънува назъбените възвишения на Мабог и големия космодрум Кантаноп, където кацаха междузвездните кораби на търговците, натоварени с най-странни стоки. Здрачаваше се и над плоските покриви се виждаха двете залязващи слънца. Но защо залязваха едновременно и на юг? Синьото и жълтото? Как биха могли да залязат на юг? Физически това беше невъзможно… може би баща му щеше да обясни, защото ставаше все по-тъмно.
Отърси се от фантазията, отвори очи и видя сивкавата светлина на утринта. Един космически пътешественик от Мабог не би трябвало да умре по този начин. Щеше да опита пак.
След половин час уморително търсене, най-накрая в задната част на кораба откри затворен метален контейнер. Съществата явно го бяха забравили. Откърти капака и погледна вътре. Видя няколко бутилки, внимателно уплътнени, за да не се счупят при удар. Калън взе едната и я разгледа.
На етикета имаше голям бял символ. Не би трябвало да му е познат, но въпреки това му се струваше, че някъде го е виждал. Напрегна се, за да си спомни къде.
После постепенно споменът изплува. Това беше изображение на череп от хуманоид. В Съюза на Мабог имаше една подобна раса и той бе виждал как изглеждат черепите на тези същества в музея.
Но какво търсеше това изображение върху бутилката?
За Калън черепът бе символ на достойнство и уважение. Може би тъкмо това бяха имали предвид производителите… Отвори бутилката и помириса съдържанието й.
Интересна миризма. Напомняше му за…
Разтвор за почистване на кожа!
Без повече да мисли, изля цялата бутилка върху себе си. Зачака, без да смее да се надява. Ако успееше да приведе кожата си в ред…
Да, наистина. Течността от бутилката с черепа наистина беше слаб почистващ разтвор. Имаше и приятен аромат.
Изля още една бутилка върху загрубялата си кожа и почувства как живителната течност се просмуква в порите. Тялото му, зажадняло за хранителни вещества, сякаш молеше за още. Изля още една бутилка.
Калън остана легнал дълго време, за да позволи на живителната течност да попие. Кожата му постепенно се отпусна и омекна. Почувства прилив на нови сили, на ново желание за живот.
Щеше да оживее!
След банята Калън разгледа пулта за управление с надеждата да се прибере на Мабог с този стар сандък. Имаше няколко очевидни трудности. Най-напред, пултът за управление не беше в отделно помещение. Зачуди се защо ли. Тези странни същества не биха могли да превърнат целия си кораб в антиускорителна камера. Просто нямаше как! Нямаше достатъчно място, за да се задържи противоускорителната течност.
Това го объркваше, но пък и самите същества бяха странни. Би могъл да се справи с трудностите. Отиде да огледа двигателите и видя, че се задействат със специални контактни пластини, които липсваха. Нямаше да се справи.
Оставаше само едно — да си върне собствения кораб.
А как?
Заразхожда се напред-назад неспокойно. Етиката забраняваше да се убиват интелигентни същества и принципът не подлежеше на коментар. При абсолютно никакви обстоятелства — дори когато собствения ти живот е застрашен — нямаш право да убиваш. Това мъдро правило бе служило на мабогците добре в миналото. Благодарение на строгото му спазване, те не бяха воювали в продължение на три хиляди години и цивилизацията им бе достигнала висша степен на развитие. Подобен успех щеше да е невъзможен, ако бяха допускали изключения. Изключенията подкопават и най-здравите принципи.
Той нямаше да го допусне.
А нима беше готов пасивно да чака смъртта си?
Погледна надолу и с изненада забеляза, че почистващия разтвор е проял дупка в пода. Колко некачествен беше чуждият кораб! Дори и този слаб разтвор успя да го повреди! Вероятно и собствениците му бяха също толкова слаби.
Една бомба би свършила работата.
Отиде до илюминатора. Не забеляза да има охрана. Предположи, че се готвят за излитане. Нямаше да е трудно да се промъкне през тревата до кораба…
И никой на Мабог не би разбрал какво се е случило.
Калън установи, че без да го осъзнае е изминал почти половината разстояние между двата кораба. Стори му се чудно, че тялото му може да прави неща, без умът му да ги осъзнава.
Извади бомбата и пропълзя още напред.
Защото, в края на краищата, какво значение би могло да има това убийство?
— Още ли не си готов? — попита Барнет към обяд.
— Мисля, че съм готов — отговори Аги и се вторачи в изподраскания пулт. — Във всеки случай по-готов от това няма да стана.
Барнет кимна.
— С Виктор ще бъдем в другото помещение. Използвай минималното ускорение.
Капитанът се върна в стаята за екипажа. Аги се закопча с импровизирания колан и потри нервно ръце. Доколкото можеше да прецени, бе разгадал най-важните прибори. Всичко би трябвало да е наред. Поне се надяваше да е така.
Все още не бе в състояние да забрави шкафа преса и манипулатора с острието. Кой би могъл да каже още какво ще се случи с този безумен кораб?
— Готови сме — извика Барнет от другото помещение.
— Разбрано — отвърна Аги. — След около десет секунди.
Затвори люка. Вратата на пилотската кабина се затвори автоматично и го изолира от останалите. Обзе го лек пристъп на клаустрофобия, но въпреки това активира двигателите. Засега всичко вървеше добре.
На пода се появи съвсем тънък пласт течност, напомняща машинно масло. Реши, че се е изляло отнякъде и не му обърна внимание. Приборите работеха отлично. Зададе курса на клавиатурата и активира устройството за управление на полета.
После почувства нещо мокро в краката си. Погледна надолу и видя, че маслото се е надигнало с няколко сантиметра. Доста голямо количество, за да е изтекло случайно. Не беше в състояние да си обясни как така хубав кораб като този може да има такъв сериозен дефект. Разкопча колана и пипнешком опита да открие откъде навлиза течността.
Откри. На пода имаше четири малки дупчици и през тях в кабината струеше масло.
Аги натисна бутона на вратата, но тя остана затворена. Без да губи самообладание, той се опита да разбере какво не е на ред.
Би трябвало да се отвори.
Не се отваряше.
