двигателите.
Тиктакането в стените престана. Помещенията започнаха да изстиват.
— Какво направи? — попита Виктор.
— Температурата и налягането се понижават, когато се изключат двигателите — обясни Аги. — В безопасност сме, ако не ги използваме.
— Колко време ще ни е нужно, за да стигнем до най-близкия космодрум? — попита Барнет.
Аги се замисли.
— Около три години. Доста далече сме.
— Възможно ли е по някакъв начин да махнем това отопление? Да изтръгнем цялата инсталация, ако трябва.
— Вградена е в карантията на кораба — отговори Аги. — За това трябва двигателите да се изключат напълно. Необходима е и квалифицирана помощ. Дори и тогава няма да е лесно.
Барнет остана мълчалив.
— Добре — каза той след малко.
— Какво „добре“?
— Нямаме избор. Трябва да се върнем на онази планета и да вземем нашия кораб.
Аги въздъхна с облекчение и зададе нов курс.
— Мислиш ли, че онзи ще ни го върне? — попита Виктор.
— Разбира се, че ще го върне — отговори Барнет. — Ако все още е жив. Мисля, че няма търпение да се качи на собствения си кораб. За да го направи, ще трябва да излезе от нашия.
— Разбира се. Само че когато се качи на неговия…
— Ще повредим пулта за управление — каза Барнет. — Това ще го забави.
— За известно време — отбеляза Аги. — Но ще излети рано или късно и ще ни подгони. Не можем да му избягаме с онази барака.
— Няма да се наложи — каза капитанът. — Нужно е само да излетим преди него. Корпусът му е здрав, но не мисля, че ще издържи три атомни бомби.
— Умно — отвърна Аги и се усмихна.
— Единственият логичен ход — поклати глава Барнет. — Дори и смачкани, сплавите от корпуса пак си имат цена. А сега ни върни без да ни опечеш живи, ако можеш.
Аги включи двигателите и насочи кораба към планетата по свита спираловидна траектория. Стените отново затиктакаха, температурата се покачи почти веднага. Когато достигна нужната посока, Аги изключи и продължиха да се спускат благодарение на гравитацията.
През повечето време се движеха така, но когато наближиха повърхността, се наложи да включат двигателите отново, за да маневрират.
Най-накрая кацнаха и едва успяха да се измъкнат навън. Обувките им бяха прогорени, а телата им се покриха с мехури. Не остана никакво време, за да повредят пулта.
Скриха се в гората и зачакаха.
— Може да е умрял — прошепна Аги с надежда. Видяха как малката фигура се измъкна от „Индевър 1“. Съществото се движеше много бавно, но все пак се движеше.
Наблюдаваха го.
— Представи си — обади се Виктор, — че е успял да си направи някакво оръжие.
— Представям си, че мълчиш — скастри го Барнет.
Съществото отиде право към кораба си. Влезе вътре и затвори люка.
— Така — извика Барнет и стана. — Сега да излитаме колкото може по-бързо. Аги, поемаш пилотирането. Аз ще сложа контактите на двигателя. Виктор, ти ще затвориш люка. Действайте!
Хукнаха през поляната и след няколко секунди стигнаха до отворения люк на „Индевър 1“.
Дори и да искаше да бърза, Калън нямаше никакви сили да пилотира кораба си. Все пак знаеше, че ако влезе вътре, ще е спасен. Никой не би могъл да влезе през затворения люк.
Отиде при резервоара в задната част и отвори вентила. Вътрешността на кораба му се изпълни с живителния жълт въздух. Няколко минути само дишаше.
После занесе трите най-големи ядки керла до машината за чупене и ги отвори.
Нахрани се и се почувства много по-добре. Махна външната си кожа, после и следващия пласт, защото и той бе мъртъв. Едва третият се оказа жив.
Когато влезе в пилотската кабина, се чувстваше като новороден.
Сега вече ясно си даваше сметка, че трите същества са били временно полудели. Иначе не би могъл да си обясни връщането им.
Смяташе да открие техните власти и да им посочи местоположението на планетата. Щяха да ги намерят и да ги излекуват веднъж завинаги.
Чувстваше се щастлив. Не бе нарушил етичните принципи на своята планета, а това бе много съществено. Лесно би могъл да остави бомбата заредена в кораба им или пък да повреди двигателите им. А изкушението беше налице.
Но се бе въздържал. Не бе направил нищо.
Просто бе измислил някои елементарни неща, за да поддържа живота си.
Калън активира пулта за управление и се увери, че всичко е наред. Запали двигателите и антиускорителната течност започна да нахлува в кабината.
Виктор стигна люка първи и се втурна в кораба. Изскочи навън почти веднага след това.
— Какво стана? — попита Барнет.
— Нещо ме удари по лицето — отговори Виктор.
Надникнаха предпазливо.
Невероятно хитър капан. От акумулаторите бяха прокарани проводници и ако Виктор се бе докоснал до стената на кораба, щеше да получи токов удар.
Махнаха проводниците и влязоха.
Хаосът беше пълен. Всичко, което можеше да се движи, беше изтръгнато от мястото му и захвърлено на пода. В ъгъла се търкаляше изкривена метална пръчка. Силната киселина бе разляна и на няколко места бе прояла дупки. Старата коруба на „Индевър“ беше пробита.
— И през ум не ми беше минало, че ще ни погоди такъв номер! — възкликна Аги.
Продължиха да оглеждат. В задната част видяха още един капан. Вратата към товарния отсек ловко бе свързана с малък електродвигател. Ако някой я докоснеше, тя щеше да се отвори рязко и да го залепи за стената.
Откриха и други неща, чието предназначение не бяха в състояние да разберат.
— Ще можем ли да го поправим? — попита Барнет.
Аги сви рамене.
— Повечето ни инструменти останаха на „Индевър 2“. Мисля, че ще го закърпим за около година, но пак не мога да гарантирам, че обшивката ще издържи.
Излязоха. Другият кораб излетя.
— Какво чудовище! — изсумтя Барнет, докато гледаше проядения от киселината метал.
— Никога не можеш да си сигурен какво ще направи едно извънземно същество — обади се Аги.
— Добрият извънземен и мъртвият извънземен — поклати глава Виктор.
Сега „Индевър 1“ беше също толкова опасен и неразгадаем, колкото „Индевър 2“.
А „Индевър 2“ вече го нямаше.
Информация за текста
© 1954 Робърт Шекли
© 1996 Владимир Германов, превод от английски
