Робърт Шекли
Долу ръцете
Корабният детектор за регистриране на маса припламна в розово, после в червено. Аги дремеше пред пулта за управление и очакваше Виктор да приготви вечерята. Вдигна поглед веднага.
— Наближаваме планета — изкрещя той, за да надвика свистенето от изтичащия въздух.
Капитан Барнет кимна. Дооформи горещата кръпка и я залепи върху износената обшивка на „Индевър“. Свистенето се превърна в нисък стон, но не изчезна напълно. Не беше изчезвало нито за миг. Когато Барнет се появи край пулта, планетата едва се виждаше зад периферията на малкото червено слънце. Светеше в зелено на фона на черната космическа нощ и накара двамата мъже да си помислят едно и също нещо.
Барнет облече мисълта в думи.
— Чудя се дали там има нещо, което си струва да се вземе — каза той намръщено.
Аги повдигна белите си вежди с надежда. Наблюдаваха приборите, които започнаха да отчитат данни.
Нямаше да попаднат на тази планета, ако бяха насочили „Индевър“ по Южните галактически коридори. Там обаче полицията на Конфедерацията бе станала особено активна и Барнет предпочиташе да стои настрана.
„Индевър“ беше регистриран като търговски кораб — макар че единствената стока, която носеше, бяха няколко бутилки много силна киселина, с която се отваряха сейфове, и три средно мощни атомни бомби. Властите не гледаха с добро око на такава стока и непрекъснато се опитваха да приберат екипажа за някакви стари обвинения — убийство на някоя луна, грабеж на Омега, взлом на Самиа 2. Древни, почти забравени престъпления, в които полицаите непрекъснато се ровеха.
Положението се влошаваше още повече поради факта, че новите полицейски кораби бяха по-добре въоръжени от „Индевър“. Нямаше как — за да стигнат до Нова Атина, където наскоро бяха открити богати уранови залежи, трябваше да минат по обходен маршрут.
— Не е кой знае какво — отбеляза Аги, докато се взираше в приборите.
— Можем и да не спираме — поклати глава Барнет.
Данните не бяха интересни. Планетата беше по-малка от Земята, не бе включена в никакви карти. Нямаше търговска стойност, ако не се брои кислородната атмосфера.
Когато минаваха покрай нея, детекторът за тежки метали оживя.
— Ей! Там има нещо — възкликна Аги, без да сваля поглед от приборите. — Чисто вещество! Много чисто! И е на повърхността.
Погледна към Барнет, който кимна. Корабът промени курса си и се насочи към повърхността на планетата.
Отзад се приближи Виктор, нахлупил върху бръснатата си глава малка вълнена шапчица. Застана зад Аги, който спускаше кораба към повърхността. На около половин миля видяха тежкия метал, регистриран от приборите.
На едно голо място бе кацнал космически кораб.
— Интересно — каза Барнет и кимна на Аги да приближи „Индевър“ още повече.
Аги осъществи спускането удивително умело. Отдавна бе прехвърлил задължителната пенсионна възраст за главни пилоти, но от това координацията му не бе пострадала никак. Барнет го бе открил в моментна пълно безпаричие и веднага го бе взел в екипажа. Капитанът винаги бе готов да помогне на изпадналия в беда, стига да имаше някаква полза за него самия и поне малки изгледи за печалба. Двамата изповядваха сходни възгледи за частната собственост, но се разминаваха по начините за придобиването й. Аги предпочиташе сигурните неща. Барнет, от друга страна, притежаваше повече кураж, отколкото бе полезно за крехкия вид хомо сапиенс.
Когато приближиха достатъчно, видяха, че странният кораб долу е по-голям от „Индевър“. И съвсем нов. Формата на корпуса му беше непозната за тях, както и обозначенията.
— Виждали ли сте някога такова нещо? — попита Барнет.
Аги затършува в огромната си памет.
— Малко прилича на цефийски, само че е прекалено плосък. Доста далече сме. Може изобщо да не е на Конфедерацията.
Виктор гледаше големия кораб с отворена от удивление уста. Въздъхна шумно и промърмори:
— Този кораб може да ни свърши добра работа, нали, капитане?
Барнет изведнъж се усмихна — както пукнатина се появява върху гранит.
— Виктор — каза той, — колкото и да си елементарен, улучи право в целта. Този кораб наистина може да ни свърши добра работа. Да слезем долу и да поприказваме с капитана му.
Преди да притегне колана, Виктор се увери, че замразяващите бластери са заредени както трябва.
Кацнаха и изстреляха сигнални ракети за влизане във връзка, но чуждият кораб не отговори. Атмосферата на тази планета изглеждаше годна за дишане, температурата беше около 5 градуса по Целзий.
Тримата изминаха петдесетте метра между корабите старателно усмихнати.
Отблизо чужденецът изглеждаше величествено. Блестящата му сребриста обшивка почти не беше наранена от метеори. Люкът беше отворен и тихото жужене, което долиташе отвътре, подсказваше, че генераторите работят.
— Има ли някой тук? — извика Виктор в отвора на люка. Гласът му отекна във вътрешността. Не последва отговор — чуваше се само жуженето на генераторите и шумоленето на тревата вън.
— Къде според теб са отишли? — попита Аги.
— Вероятно да се поразходят — предположи Барнет. — Не мисля, че са очаквали посетители.
Виктор седна примирено на земята. Барнет и Аги обиколиха кораба възхитени от огромните сопла.
— Мислиш ли, че ще се справиш с него? — попита Барнет.
— Не виждам защо не — отвърна Аги. — Най-напред, двигателят е конвенционален. Допълненията не са толкова важни. Съществата, които дишат кислород, използват горе-долу еднакви системи за управление. Ще ми трябва малко време и ще разбера всичко.
— Някой идва — извика Виктор.
Върнаха се бързо пред люка. На около триста метра имаше рядка гора и от нея се бе появило нещо. Приближаваше към тях.
Аги и Виктор извадиха бластерите си едновременно.
През бинокъла си Барнет видя тънка фигура с правоъгълна форма, около петдесет сантиметра на дължина и трийсет на ширина. Съществото беше дебело само пет сантиметра и нямаше глава.
Барнет се намръщи. Досега не беше виждал носещ се над тревата правоъгълник.
Фокусира бинокъла по-добре и видя, че съществото е грубо казано хуманоидно. Тоест, имаше четири крайника. Два от тях, почти скрити в тревата, му служеха за придвижване, а другите два висяха неподвижно във въздуха. Някъде по средата личаха две малки очи и уста. Съществото нямаше облекло или скафандър.
— Изглежда странно — промърмори Аги и настрои цевта на бластера си. — Може би няма други с него.
— Надявам се — отвърна Барнет и също извади бластера си.
— Разстояние двеста метра — прецени пилотът, насочи оръжието си и вдигна очи. — Искаш ли преди това да поговориш с него, капитане?
— Няма какво да говорим — отговори Барнет лениво. — Само го остави да се приближи повече, за да сме сигурни, че ще го улучим.
Аги кимна и се прицели.
Калън кацна на тази малка ненаселена планета с надеждата да взриви няколко тона ерол — минералът, който толкова много се ценеше от жителите на Мабог. Никакъв късмет. Неизползваният взрив все още беше в контейнера на тялото му, заедно с една ядка от керла. Щеше да се върне с баласт, вместо с ценен товар.
Е, помисли си, когато излезе от гората, следващият път може би ще…
