— Дишането при различните космически същества се различава значително — каза Барнет. — Видът на този приятел беше доста по-различен от нашия.
— Това никак не е добре — кимна Аги.
Тримата се спогледаха. В последвалата тишина чуха слаб, заплашителен звук.
— Какво беше това? — попита Виктор и извади бластера си.
— Млъквай! — изкрещя ядосано Барнет.
Ослушаха се. Докато се опитваше да разбере какъв е звукът, капитанът почувства как косата на тила му настръхва.
Идваше отдалеч. Като че ли метал удряше твърд неметален предмет.
Тримата погледнаха през илюминатора. На последните лъчи на слънцето видяха, че люкът на „Индевър 1“ е отворен. Звукът идваше от вътрешността му.
— Невъзможно! — възкликна Аги. — Бластерите…
— Не са го убили — довърши Барнет вместо него.
— Лошо — изсумтя Аги. — Много лошо.
Виктор все още стискаше оръжието си.
— Капитане — каза той, — ако изляза и се разходя нататък…
Барнет поклати глава.
— Няма да ти позволи да се доближиш. Чакайте да помисля. Там остана ли нещо, което би могъл да използва? Двигателите?
— Не може да ги включи. Контактите са у мен — отговори Виктор.
— Добре. В такъв случай няма нищо, което…
— Киселината — прекъсна го Аги. — Силна е. Но не виждам какво ще направи с нея.
— Нищо няма да направи — кимна Барнет. — Ние сме в този кораб и ще останем на него. Все пак трябва да го накараме да полети.
Аги погледна към пулта за управление. Преди половин час имаше чувството, че го е разучил. Сега знаеше, че е нещо като хитроумен, смъртоносен капан.
Капанът не беше заложен нарочно, но космическият кораб трябваше да става не само за пътуване, а и за живеене. Апаратурата щеше да опита да възпроизведе жизнените условия на съществото, да удовлетвори неговите нужди.
Това можеше да се окаже фатално за тях.
— Ще ми се да знаех от каква планета е — каза Аги навъсено. Ако имаха представа в каква среда живее, щяха да са наясно какви условия ще създаде корабът.
Засега бяха разбрали, че диша отровен жълт газ.
— Всичко е наред — каза Барнет не много уверено. — Просто разбери как се управлява двигателят и ще оставим другото както си е.
Аги се върна при пулта.
На Барнет му се искаше да разбере какво прави чудатото същество. Вгледа се в стария си кораб в полуздрача и се вслуша в странните удари на метал в неметал.
Калън с изненада откри, че още е жив. На Мабог имаха една поговорка: „Или умираш бързо, или изобщо не умираш“. Досега не беше умрял.
Надигна се уморено и се облегна на близкото дърво. Единственото червено слънце на планетата беше ниско над хоризонта, а наоколо подухваше ветрец от отровен кислород. Опита да поеме дъх и установи, че дробовете му все още са затворени. Живителният жълт въздух, който дишаше, макар и изтощен от дългата употреба, все още го поддържаше.
Но не можеше да се ориентира. Корабът му стоеше там, където го бе оставил. Отслабващата червена светлина хвърляше отблясъци по корпуса и за миг Калън имаше чувството, че не е имало непознати същества, че си е въобразил всичко това и че може да се върне…
Видя как единият от чужденците влезе в кораба му, натоварен с предмети. След малко люкът се затвори.
Беше истина в крайна сметка. Застави се да се върне към мрачната реалност.
Изпитваше остра нужда от въздух и храна. Кожата му беше суха и напукана, нуждаеше се от почистване. Само че храната, въздухът и почистването бяха на кораба. У себе си имаше само една ядка от керла и взривното устройство.
Ако успееше да разчупи костилката и да изяде ядката, щеше да възвърне част от силите си. Само че как би могъл да я разчупи?
Пълната му зависимост от машините го удиви. Сега трябваше да търси начин да се справи с нещо толкова обикновено и не знаеше как да постъпи. Корабът вършеше всичко автоматично и не му се бе налагало да мисли за подобни проблеми.
Калън установи, че съществата изоставят своя кораб. Защо? Все едно. Ако останеше тук, щеше да е мъртъв още преди да изгрее слънцето. Единственият му шанс да оцелее се намираше в чуждия кораб.
Запълзя бавно през тревата, като спираше само когато му се завиеше свят от умора. Опитваше се да следи какво става на собствения му кораб. Ако онези същества решеха да го нападнат сега, с него беше свършено. Но не се случи нищо. След продължилото цяла вечност пълзене — както му се стори — най- накрая успя да се промъкне в кораба им.
В полуздрача видя, че машината е много стара. По стените, които по принцип бяха твърде слаби, личаха множество кръпки. Всичко говореше, че машината е използвана дълги години.
Разбра защо отидоха на неговия кораб.
Отново му се зави свят. По този начин тялото му го подсещаше, че трябва да се погрижи за него.
Най-сериозният проблем му се струваше храната. Извади ядката от керла. Беше кръгла, около двайсет сантиметра в диаметър. Черупката беше дебела два. Тези ядки бяха основната съставка на космическата храна. Съдържаха удивително много енергия, а оставени в черупките си, издържаха практически вечно.
Опря керлата на стената, взе някакво метално парче и я удари с него. Разнесе се тъп звук, като от барабан. Черупката остана невредима.
Калън се зачуди дали онези същества са чули удара. Трябваше да рискува. Стъпи здраво на пода и продължи да удря. След петнайсет минути беше почти напълно изтощен, а металната пръчка се бе изкривила.
Черупката все още бе цяла.
Не можеше да я разчупи без специалното устройство, което монтираха на всеки космически кораб. На никой досега не му беше минавало през ум да търси друг начин.
Това беше ужасяващо свидетелство за собствената му безпомощност.
Вдигна металното парче още веднъж, но крайниците му не се подчиняваха. Пусна го.
Изстиналата му кожа пречеше на движенията му. Постепенно се втвърдяваше и скоро щеше да стане като камък. След това нямаше да може да се движи и, напълно парализиран, щеше да умре от задушаване.
Прогони обзелото го отчаяние и се опита да мисли. Трябваше да се погрижи за кожата си незабавно. Това бе дори по-важно от храната. Ако беше на собствения си кораб, щеше да я измие, да я затопли и да я излекува. Съмняваше се, че тук щеше да намери подходящи препарати за това.
Другият изход беше да разкъса външния й пласт. Долният щеше да пари няколко дни, но поне нямаше да му пречи да се движи.
Потърси с очи уреда за смяна, но веднага си спомни къде е. Чужденците нямаха дори и този жизненоважен апарат. Можеше да разчита единствено на себе си.
Взе металната пръчка, огъна я като кука и я мушна под една гънка. Дръпна с всички сили.
Кожата му не се разкъса.
После се мушна между близкия генератор и стената, като закачи куката по друг начин, само че ръцете му не бяха достатъчно дълги и кожата отново си остана цяла.
Опита безуспешно десетина различни начини. Без механична помощ не можеше да обездвижи тялото си достатъчно.
Пусна металната пръчка уморено. Не можеше да направи нищо, абсолютно нищо. Тогава си спомни
