Маслото бе стигнало почти до коленете му.
Усмихна се глупаво. Разбира се! Вратата се затваряше херметически от пулта за управление. Натисна копчето и се върна.
Пак не искаше да се отвори.
Напрегна всички сили, но не успя да я помръдне. Върна се при пулта. Когато влязоха в кораба, нямаше масло, следователно би трябвало да има канал за оттичане.
Откри го, когато гъстата течност бе стигнала до кръста му. Отвори клапана, маслото изтече и вратата се отвори почти веднага след това.
— Какво има? — попита Барнет.
Аги му каза.
— Значи ето как става — промърмори капитанът. — Радвам се, че научих.
— Кое как става? — попита Аги, който имаше чувството, че Барнет гледа на нещата несериозно.
— Как издържа на ускорението при излитане. Стори ми се странно. Тук няма нито специални кресла, нито легло. Просто няма към какво да се привържеш. Значи съществото се потапя в масло, което изпълва кабината автоматично, щом корабът се приготви за излитане.
— А защо вратата не се отвори?
— Очевидно е. Иначе целият кораб ще се изпоцапа.
— Не можем да излетим — заяви Аги.
— Защо?
— Защото не мога да дишам, ако съм потопен в масло. То се появява, когато подадеш захранването и няма начин да го спреш.
— Мисли с главата си. Закрепи канала в отворено положение и колкото масло влиза, толкова и ще излиза.
— Не ми беше хрумнало — призна Аги неохотно.
— Да действаме тогава.
— Най-напред искам да се преоблека.
— Не. Първо накарай проклетият кораб да излети.
— Но, капитане…
— Действай! — нареди Барнет. — Не се знае какво мисли да направи собственикът му.
Аги сви рамене, върна се в пилотската кабина и се закопча с колана.
— Готови ли сме?
— Да. Стартирай.
Аги закрепи капака на канала в отворено положение и маслото не достигна по-високо от подметките му. Активира всички агрегати, без повече неприятности.
— Старт! — извика той, зададе минимално ускорение и плю на пръстите си за късмет.
После задейства двигателя.
С дълбоко съжаление Калън видя как корабът му отлита. Все още стискаше бомбата.
Бе стигнал до него, дори бе останал отдолу няколко секунди. После се бе върнал на чуждия. Оказа се неспособен да сложи взрива. Нямаше начин само за няколко часа да надвие наслояваното със столетия.
Наслояваното… имаше и още нещо.
Малко индивиди, от която и да е раса, убиват за удоволствие. От друга страна, съществуват и съвсем адекватни причини да убиеш, причини, които биха удовлетворили всеки философ…
Лошото е, че веднъж като ги приемеш, изникват още и още. А убийствата, ако веднъж се примириш с тях, няма да престанат. Следват войни и разруха.
Калън чувстваше, че това убийство по някакъв начин е свързано със съдбата на расата му. Отказът от него беше въпрос на оцеляването й. Но тези мисли не го караха да се чувства по-добре.
Остана загледан в кораба си, докато той се превърна в точка на небето. Чужденците излетяха със смешно малко ускорение. Не можеше да си обясни защо постъпват така. Или искаха да му се подиграят?
Несъмнено садизмът им беше предостатъчен, за да го направят.
Върна се в другия кораб. Желанието му да живее не беше намаляло. Нямаше намерение да се предава. Щеше да се държи за живота до последния възможен момент, надяваше се на шанса — едно на милион — на тази планета да кацне и друг кораб.
Огледа се и си помисли, че от почистващия разтвор би могъл да приспособи нещо годно за дишане. Щеше да издържи ден-два. После, ако успееше да разчупи ядката…
Стори му се че навън чува шум и изтича до входа. Небето беше пусто. Корабът му го нямаше, беше съвършено сам.
Върна се вътре и се зае със сериозната задача да остане жив.
Когато Аги дойде на себе си, разбра, че преди да изпадне в безсъзнание е успял да намали ускорението наполовина. Тъкмо това бе спасило живота им.
Но дори и минималното ускорение — стрелката едва трепкаше около нулата — беше непоносимо тежко! Аги отвори вратата и изпълзя навън.
При излитането коланите на Барнет и Виктор се бяха скъсали. Виктор бе започнал да се свестява, а Барнет се опитваше да се измъкне от купчина изпочупени сандъци.
— Смяташ ли, че летим в кръг? — попита той. — Казах ти, минимално ускорение!
— Започнах с
Барнет влезе в пилотската кабина и веднага Се върна.
— Това е лошо — каза той. — Нашият приятел лети с доста по-голямо ускорение от нашето.
— Така изглежда.
— Не ми беше минало през ум — продължи капитанът. — Вероятно планетата му е тежка и за да излетиш от нея е необходимо ускорение, доста по-голямо от земното.
— Какво ме удари? — попита Виктор и разтри главата си. Нещо зад стените тиктакаше. Корабът бе напълно буден и всички агрегати работеха.
— Става топло, нали? — добави той.
— Да. И налягането се увеличава — кимна Аги.
Върна се в пилотската кабина. Барнет и Виктор останаха на прага.
— Не мога да спра това — заяви Аги. — Температурата и налягането се регулират автоматично. След като корабът полети, сами заемат „нормални“ стойности.
— По-добре опитай пак — каза Барнет. — Иначе ще се изпържим.
— Няма начин.
— Невъзможно е да няма регулатор за температурата.
— Има — отговори Аги. — Ето го тук. Най-ниското деление е, а продължава да се затопля.
— Докъде, според теб, ще стигне? — попита Барнет.
— Не знам. Но не бих искал да науча чрез експеримент. Корабът е направен от сплави, които се топят при изключително високи температури. Конструкцията му позволява да издържа десет пъти по-голямо натоварване от нашите кораби. Като се замислиш за всичко това…
— Не може да няма начин да се спре отоплението — продължи да настоява Барнет. Свали якето и пуловера и остана по риза. Температурата се покачваше бързо и по пода вече ставаше невъзможно да се ходи.
— Изключи го! — извика Виктор.
— Един момент — отвърна Аги. — Аз не съм конструирал този кораб, откъде да знам как…
— Изключи! — изпищя Виктор и разтърси Аги като парцалена кукла. — Изключи!
— Пусни ме! — пилотът посегна към бластера си, после сякаш го осени някакво вдъхновение и изключи
