— Отвори, Бартолд! — извика някой. — Не се опитвай да ме заблудиш!
— Не можем ли да го убием? — попита Байртър.
— Много е сложно — каза Бартолд след кратко размисляне. — Хайде! Излизаме през задния вход!
— Но защо?
— Там е паркиран флиперът. Отиваме в миналото! Не разбираш ли? Ако той имаше доказателство, щеше вече да го е дал на застрахователите. Значи само се съмнява. Може би си мисли, че ще успее да ни обърка с въпроси. Ако се държим по-надалеч от него до сутринта, ще бъдем в безопасност!
— Ами аз? — разтревожи се Мейвис.
— Баламосвай го — каза Бартолд и дръпна Байртър към задния вход и флипера.
Звънецът не спираше да дрънчи, когато Бартолд затръшна вратата на флипера и включи таблото.
После се сети, че инженерите на „Интертемпорална“ не са му върнали часовника.
Беше загубен. Загубен! Без часовника не можеше да откара флипера никъде. За миг изпадна в пълна паника. После се стегна и се опита да размисли спокойно.
Контролните клавиши още бяха включени за настоящето, 1912, 1869, 1676, 1595 и 662 родина. Затова, даже и без часовника, той можеше да задейства всяка от тези дати ръчно. Пътуването без часовник беше в нарушение на федералните закони, но да вървят по дяволите.
Той бързо избра 1912 година и включи таблото. Чу, че жена му пищи. Из къщата отекваха тежки стъпки.
— Спри! Спри се! — викаше някакъв мъж.
Но в този миг Бартолд бе заобиколен от гъстата и безкрайна сивота и флиперът се втурна през годините.
Бартолд паркира флипера на „Бауъри“. Двамата с Байртър влязоха в кръчмата, поръчаха си по една бира и седнаха да похапнат.
— Проклет, досаден следовател — промърмори Бартолд. — Е, сега му се измъкнахме. Ще трябва да платя солена глоба, задето съм пътувал във флипер без часовник. Но ще мога да си го позволя.
— За мен всичко се развива твърде бързо — каза Байртър, като отпи голяма глътка бира. После поклати глава. — Тъкмо щях да те попитам как отиването в миналото ще ни помогне да си получим чековете на сутринта в твоето настояще. Но разбрах, че вече знам отговора.
— Разбира се. Отчита се само времето на престоя. Ако можем да останем скрити в миналото около дванайсет часа, ще пристигнем в настоящето дванайсет часа, след като сме го напуснали. Това е направено, за да не стават разни катастрофи като например да се върнеш в момента на тръгването или дори по-рано. Нормални предпазни мерки при пътуване.
Байртър дъвчеше сандвича си.
— Обучението чрез хипноза не беше много пълно по отношение на пътуването във времето. Къде сме сега?
— В Ню Йорк, 1912 година. Много интересна епоха.
— Аз просто искам да си ида у дома. Какви са тези едри мъже в синя униформа?
— Полицаи — каза Бартолд. — Май търсят някого.
Двама мустакати полицаи влязоха в кръчмата, следвани от един много дебел мъж в изцапани с печатарско мастило дрехи.
— Ето ги! — извика Дебелия Джак Бартолд. — Арестувайте ги тези близнаци!
— Какво означава това? — попита Евърет Бартолд.
— Тази таратайка отвън ваша ли е? — попита един от полицаите.
— Да, господине, но…
— Значи съвпада. Човекът подаде оплакване против вас. Каза че сте имали нова, блестяща таратайка. Дава и добра награда за залавянето ви.
— Той дойде право при мен — каза Дебелия Джак. — Аз му рекох, че с
— Господа — замоли се Бартолд. — Ние не сме направили нищо!
— Тогава няма от какво да се боите. А сега тръгвайте тихичко с нас.
Бартолд се промъкна бързо покрай полицаите, друсна един юмрук право в лицето на Дебелия Джак и изхвърча на улицата. Байртър, който бе намислил същото, настъпи здраво по крака единия полицай, удари яко другия в стомаха, блъсна Дебелия Джак от пътя си и последва Бартолд по петите.
Те се хвърлиха във флипера и Бартолд натисна 1869 година.
Скриха флипера колкото можеха по-добре в страничната уличка и отидоха в близкия парк. Там разкопчаха ризите си и се излегнаха на тревата под топлото слънце на Мемфис.
— Този следовател трябва да има изпреварване във времето — каза Бартолд. — Затова успява да пристигне преди нас.
— Но как узнава къде отиваме? — попита Байртър.
— Спирките ни са записани в документите на компанията. Той знае, че нямаме часовник, така че единствените места, до които можем да стигнем, са тези.
— Значи и тук не сме в безопасност — каза Байртър изморено. — Но още не ни е хванал. Само няколко часа и ще сме в безопасност! В настоящето ще се съмне и ще можем да осребрим чека.
— Така ли, господа? — попита един мъжки глас.
Бартолд погледна и видя Бен Бартолдър, застанал пред тях с малък пистолет в здравата си лява ръка.
— Значи и на теб е обещал награда! — възкликна Бартолд.
— Разбира се. При това, нека да кажа, предложението му беше доста съблазнително. Но то не ме интересува.
— Така ли?
— Да. Интересува ме само едно. Искам да знам
Бартолд и Байртър се спогледаха. После се обърнаха към Бен Бартолдър.
— Него искам — каза той. — Никой не може да обижда Бен Бартолдър. Дори и с една ръка, аз не съм по-лош от другите! Искам този човек. Другият може да си ходи.
Бартолд и Байртър станаха едновременно. Бартолдър отстъпи, за да са на мушката му и двамата.
— Кой от вас двамата, господа? Търпението ми не е безкрайно.
Той застана пред тях, като леко се поклащаше и изглеждаше твърде решен да действа. Бартолд прецени, че пистолетът е доста далеч, за да се опитва да го избие от ръката на Бен. Пък и спусъкът сигурно работи безотказно.
— Говорете! — остро изрече Бартолдър. — Кой от двама ви?
Бартолд отчаяно се мъчеше да разбере защо Бен Бартолдър не стреля. Защо просто не убие и двамата.
После се досети и веднага разбра как трябва да постъпи.
— Евърет?
— Да, Евърет? — отвърна Байртър.
— Сега ще се обърнем и ще се върнем във флипера.
— Ама пистолетът…
— Той няма да стреля. Тръгваш ли?
— Тръгвам — процеди през стиснати зъби Байртър.
Те направиха кръгом като войници и започнаха бавно да се отдалечават.
— Спрете! — извика Бен Бартолдър. — Спрете или ще застрелям и двама ви!
— Не, няма да го направиш! — извика му през рамо Бартолд. Вече бяха на улицата и се приближаваха към мястото, където бяха скрили флипера.
— Няма ли? Мислиш, че не смея?
— Не — отвърна Бартолд, като се приближи до флипера. — Ти не си такъв тип, че да застреляш невинен човек. А един от нас е невинен!
