Байртър бавно отвори вратата на флипера.
— Не ми пука! — изкрещя Бартолдър. — Кой? Признай си, нещастен страхливецо! Кой от двамата? Ще се бием честно. Говори или ще ви застрелям и двамата на място!
— А какво ще кажат момчетата? — тихо попита Бартолд. — Ще кажат, че едноръкият си е изпуснал нервите и е убил двама невъоръжени непознати!
Бен Бартолдър свали пистолета.
— Бързо, влизай — прошепна Бартолд.
Те се вмъкнаха вътре и тръшнаха вратата. Бартолдър хвърли пистолета.
— Добре, господине — каза той. — Ти дойде два пъти тук, ще дойдеш и трети. Аз ще те чакам. Следващия път ще ми паднеш.
Той се обърна и се отдалечи.
Трябваше да се измъкнат от Мемфис. Но къде биха могли да идат? Бартолд не искаше да се озове в Кьонигсберг през 1676 година, при черната смърт. Лондон от 1595 година бе пълен с престъпните приятели на Том Бартъл, всеки от които с радост би прерязал гърлото на Бартолд заради предателството му.
— Тръгваме обратно — каза Байртър. — Към замъка на Девата.
— Ами ако дойде и там?
— Няма. Преминаването на граница от хиляда години е противозаконно. А кой човек на застрахователна компания би нарушил закона?
— Кой знае — замислено произнесе Бартолд. — Дано да си прав. Заслужава си да опитаме.
И активира флипера отново.
Тази нощ спаха на открито, на една миля от замъка на Девата. Останаха до флипера си и го пазиха поред. Накрая слънцето изгря — топло и жълто — над зелените ливади.
— Не дойде — каза Байртър.
— Какво? — стреснато се събуди Бартолд.
— Свърши, човече! В безопасност сме. Стана ли вече сутрин в настоящето ти?
— Сутрин е — отговори Бартолд и разтърка очи.
— Тогава ние спечелихме и аз ще стана крал на Ирландия!
— Да, спечелихме — каза Бартолд. — Най-после победа! По дяволите!
— Какво има?
— Онзи следовател! Гледай там!
Байртър заоглежда поляните и замърмори:
— Нищо не виждам. Сигурен ли си…
Бартолд го удари по тила с един камък. Беше го взел в ръка през нощта и го бе скрил, докато му дойде времето.
Той се наведе и опипа пулса на Байртър. Ирландецът беше жив, но щеше да остане в безсъзнание няколко часа. Когато дойдеше на себе си, щеше да бъде сам и без кралство.
Лошо, помисли си Бартолд. Но при тези обстоятелства щеше да бъде твърде рисковано да вземе Байртър обратно. Много по-лесно щеше да му бъде да иде сам до „Интертемпорална“ и да прибере чека за Евърет Бартолд. После да се върне след половин час и да вземе другия чек на името на Евърет Бартолд.
Пък и каква печалба ще има!
Той се вмъкна във флипера и погледна за последен път към изпадналия в безсъзнание свой роднина. Колко жалко, помисли си той, че никога няма да стане крал на Ирландия.
Но какво да се прави. Може би ако бе станало, цялата история би се променила.
Той включи уредите и се насочи право към настоящето.
Появи се в задния двор на къщата си. Бързо изкачи стъпалата и почука на вратата.
— Кой е? — попита Мейвис.
— Аз! — извика Бартолд. — Всичко е наред, Мейвис. Всичко стана като по вода!
— Кой? — Мейвис отвори вратата, погледна го и изпищя.
— Успокой се — каза Бартолд. — Знам, че беше напрегнато, но вече всичко свърши. Ще отида за чека и после ние с теб ще…
Той млъкна. Зад Мейвис се беше появил някакъв мъж. Той беше нисък, оплешивяващ, с обикновено лице и меки очи зад дебелите стъкла на очилата с рогови рамки.
Това беше той самият.
— О, не! — изпъшка Бартолд.
— О, да — отговори двойникът. — Човек не може да преминава бариерата от хиляда години без последствия, Евърет. Понякога в законите наистина
Бартолд погледна Бартолд и каза:
— Мен ме гони…
— Аз — отвърна спокойно двойникът. — Разбира се, маскиран, тъй като ти имаш доста врагове в миналото. Глупак такъв. Защо бягаше?
— Мислех, че си следовател. А ти защо ме гонеше?
— По една-единствена причина.
— И каква е тя?
— Можехме да станем толкова богати, колкото не си и сънувал — каза му двойникът. — Ако не се чувстваше толкова виновен и изплашен! Ние тримата — ти, Байртър и аз — щяхме да идем в „Интертемпорална“ и да пуснем иск за
— Тройно! — задъха се Бартолд — Никога не съм се сетил за такова нещо.
— Сумата щеше да бъде главозамайваща. Щеше да бъде безкрайно по-голяма от тази за двойното обезщетение. Ти ме разочарова.
— Е — каза Бартолд. — Станалото, станало. Поне можем да си вземем парите за двойното и после да решим…
— Аз прибрах сумите и от двата чека и подписах формуляра за освобождаване от теб. Защото нали знаеш, че теб те нямаше.
— В такъв случай си искам моя дял.
— Не ставай смешен — каза му двойникът.
— Но той си е мой! Ще ида в „Интертемпорална“ и ще им кажа…
— Няма да те слушат. Аз ти отнех всички права. Не можеш даже да останеш в настоящето, Евърет.
— Не ми погаждай този номер! — замоли се Бартолд.
— Защо не? Я какво направи ти с Байртър.
— Проклет да си! Не си
— Кой друг би могъл да свидетелства освен ти? — попита го двойникът.
Бартолд не можеше да преглътне това. Той се обърна към Мейвис.
— Скъпа, ти винаги си ми казвала, че познаваш съпруга си. Сега не ме ли позна?
Мейвис отстъпи в къщата. Когато се обърна, Бартолд забеляза блясъка на румстъна около врата й и не попита нищо повече.
Бартолд и Бартолд стояха лице в лице. Двойникът вдигна ръка. Един полицейски хеликоптер се спусна и кацна на поляната. От него слязоха трима полицаи.
— Точно от това се страхувах, господа — каза двойникът. — Моят двойник, както знаете, тази сутрин си взе сумата. Той се отказа от правата си и замина в миналото. Боях се, че ще се върне и ще поиска още.
— Повече няма да ви безпокои, господине — каза един от полицаите. След това се обърна към Бартолд. — Ей, ти! Връщай се във флипера и се махай от настоящето. Другия път като те видим, ще стреляме!
Бартолд разбра, че е загубил.
— С удоволствие ще си отида, господа — каза той много тъжно. — Но флиперът ми се нуждае от
