Робърт Шекли
Сблъсък на разуми
ПЪРВА ЧАСТ
Кидак наблюдаваше тънъкия сноп светлина, спускащ се от небето. По-широк в долния край, той светеше много по-ярко от Слънцето. Над него имаше блестящо метално тяло. Произходът му беше по-скоро изкуствен, отколкото естествен. Кидак бе виждал такова тяло и преди и се опитваше да се сети как се казва.
Но думите не идваха. Паметта му бе закърняла заедно с функциите. Бяха останали само разхвърляни образи. Отбираше и отсяваше спомените — развалините на градовете, гибелта на техните обитатели, канал със синя вода, два спътника, космически кораб…
Това е! Спуска се космически кораб. Имаше много от тях по времето на славната епоха на Кидак.
Сега тя вече беше едно минало, погребано под пясъците. Оцеля само Кидак. И още живееше. Оставаше му да достигне само една цел — висшата. Могъщият й инстинкт бе съхранен и след отслабваето на паметта и замирането на функциите.
Кидак продължи да наблюдава как корабът се приближи към повърхостта, включи страничните си двигатели и кацна върху безплодната равнина сред облаци прах.
Движен от съзнанието за висшата цел, Кидак с труд запълзя надолу. Ако беше някое себелюбиво създание, той не би издържал и би умрял. Но той не познаваше себелюбието. Кидаците имаха свое предназначение във Вселената. Този кораб, пръв от толкова много години насам, беше мост към други светове, към планети, където Кидак ще може да укрепне и да послужи на местната фауна.
Той преодоляваше с труд всеки сантиметър и не знаеше дали ще му стигнат силите да допълзи до кораба на пришълците, преди да отлетят от тази прашна и мъртва планета.
Йенсен беше капитан на космическия кораб „Южен Кръст“ и му бе дошло до гуша от Марс. Вече десет дни са тук, и какво? Нито една ценна археологическа находка, нито един обнадеждаващ намек за някогашен град като онзи, който „Поларис“ откри на Южния полюс. Тук имаше само пясък, няколко отломки от обработени камъни и две-три оръдия на труда. Най-големият им трофей бяха три глинени гърнета с форма на череп.
Капитаът оправи кислородната си маска. На хълма се показаха двамата астронавти.
— Нещо ново? — попита Йенсен.
— Само това — отговори бордовият инженер Вейн и показа къс от ръждясало острие без дръжка.
— И на това сме благодарни. А при тебе, Уилкс?
Щурманът вдигна рамене.
— Само снимки на местността.
— Добре. Хвърляйте всичко в стерилизатора и да се приготвяме за излитане.
Лицето на Уилкс се изопна.
— Капитане, разрешете ни една кратка разходка на север. Може пък да открием нещо наистина ценно.
— Изключено — заяви Йенсен. — Гориво, продоволствие, вода — всичко е разчетено точно за десет дни — с три повече, отколлкото при полета на „Поларис“. Довечера стартираме.
Инженерът и щурманът кимнаха. Нямаше от какво да се оплакват. Като участници във Втората марсианска експедиция те можеха да разчитат на почетно, макар и малко място в учебниците по история. Поставиха снаряжението и находките в стерилизатора и затвориха капака. Качиха се по стълбата и влязоха в шлюзовата камера. Вейн затвори външния люк и завъртя ръчката на вътрешния.
— Чакай малко! — извика Йенсен.
— Какво има?
— Стори ми се, че на ботуша ти има нещо като голям паяк.
Вейн опипа ботушите си, а капитанът и щурманът огледаха комбинезона му от всички страни.
— Задръж ръчката — каза Йенсен. — Уилкс, ти нищо ли не забеляза?
— Не — отговори щурманът. — Капитане, уверен ли сте в това, което казвате? На цялата планета открихме само няколко растения. Няма и помен от животни и насекоми.
— Имаше нещо, готов съм да се закълна — каза Йенсен. — Но може и да ми се е сторило… Все едно, ще дезинфекцираме дрехите, преди да влезем. Не си струва да рискуваме. Не дай си боже, да пренесем зараза на Земята чрез някакъв марсиански бръмбар.
Те се съблякоха, хвърлиха дрехите в стерилизатора и внимателно огледаха голите стоманени стени на шлюзовата камера.
— Няма нищо — констатира Йенсен. — Добре, да влизаме.
Преминавайки в жилищния сектор, те затвориха люка след себе си. Кидак успя да се вмъкне заедно с тях. Чу как шлюзовата камера се изпълва с обеззаразяващ газ. След известно време двигателите заработиха.
Кидак се добра до тъмния отсек на кърмата, където беше захвърлена една метална стълба. Той се залепи най-отдолу, до стената. Мина още известно време преди той да усети, че корабът излита.
През целия дълъг път Кидак си остана залепен под стълбата. Беше забравил какво е това космически кораб, но сега паметта му бързо се възстановяваше. Попадаше ту в чудовищна топлина, ту в невероятен студ. Адаптирането към температурните промени изцеди докрай и без това малкия запас от жизнени сили, които му бяха останали. Почувства, че може и да не издържи.
Но той решително не искаше да умира. Поне дотогава, докато съществуваше и най-малката възможност да осъществи Висшата цел.
Пътуването се проточи ужастно дълго. Накрая Кидак отново усети силата на тежестта и почувства как се включиха главните двигатели. Корабът се приземяваше на родната си планета.
След кацането целият екипаж се отправи в Центъра за медицински контрол, където щателно ги прегледаха дали не са хванали някоя извънземна болест.
Качиха кораба на подвижна платформа и го откараха сред множество междуконтинентални балистични ракети и луноходи за дегазация първа степен. Затвориха люковете и обработиха външната обшивка със силноотровни химикали. Привечер го изтеглиха за дегазация втора степен. С него се зае специален екип от двама души, въоръжени с газови балони.
Те отвориха люка, влязоха и го затвориха след себе си. Започнаха с носовия отсек и методично пръскаха всяко помещение при придвижването си към кърмата. Всичко беше наред. Нямаше никакви животни или растения, никакви следи от плесен като тази, която донесе Първата лунна експедиция.
— Това наистина ли е нужно? — попита по-младият дегазатор, който вече бе подал рапорт за прехвърляне в диспечерската служба.
— Ти как мислиш — отговори старшият. — С тези кораби може да се докара какво ли не.
— Така е — съгласи се младокът. — Но ми се струва, че марсианският живот, ако има такъв, едва ли би оцелял на Земята. Прав ли съм?
— Откъде да знам, да не съм биолог. А и те едва ли знаят.
— Само си губим вре… Ей!
— Какво има?
— Според мен там има нещо — каза младият. — Някаква твар, която ме заприлича на торен бръмбар. Ей там, под стълбата.
Старшият дегазатор отвори вентила на балона и със знак показа на колегата си да направи същото. Внимателно се приближи, натисна спусъка и стълбата се обви със зеленикав газ.
— Край с твоя бръмбар — каза той и погледна надолу. — Няма нищо.
— Явно се е скрил някъде.
Обработиха със зеления газ целия кораб, като обърнаха особено внимание на малкия контейнер с марсиански находки. Излязоха от пълната с газ ракета и затвориха здраво люка.
— И сега? — попита младият.
— Сега корабът ще стои три дни пълен с тоя газ. След това ще направим втори оглед. Ти ми намери нещо живо, дето може да издържи три дни в тези условия.
През цялото това време Кидак беше залепен за ботуша на младия дегазатор, на границата между кожата и подметката. Сега се отлепи и гледаше как хората се отдалечават, заслушан в басовия и непонятен
