— А ако не ни помогнат, няма да успеем да извозим и това, което вече сме намерили — отбеляза Дрейк.
— Е, не е чак толкова страшно — обади се Бърнс. — Имаме оръжие, ще се справим някак с животните.
— Не си видял още насекомото — каза Дрейк.
— Ще го убием и него.
— Не е толкова лесно. Тая твар е дяволски подвижна. Интересно как ще я убиеш, ако в някоя прекрасна звездна нощ пропълзи в хижата ти докато спиш? Дори да поставим часови, те няма да я забележат.
Бърнс неволно настръхна.
— Да-а, май си прав. По-добре да извикаме помощ по радиото.
— О’кей, момчета — каза Айкинс и се надигна. — Доколкото разбирам, това е по моята част. Молете се само акумулаторите на кеча да не са изтощени.
— Опасно е да се ходи там — каза Дрейк. — Ще теглим жребий.
Предложението развесели Айкинс.
— Така значи, жребий. А кой от вас може да работи с предавателя?
— Аз — изпъчи се Дрейк.
— Не се обиждай, приятел, но няма да можеш да поправиш и джобна радиостанция, ако се повреди. Даже и морза не знаеш. Как ще пратиш съобщение? Ще можеш ли да поправиш предавателя, ако е излязъл от строя?
— НЕ — призна Дрейк. — Но работата е много рискована. Трябва да отидем всички.
Айкинс поклати глава:
— Както и да го мислим, все едно. Най-добре да ме прикривате от брега. Тая твар сигурно още не се е сетила за кеча.
Айкинс пъхна в джоба си комплект инструменти и прехвърли през рамо едно уоки-токи. Второто връчи на Сьоресен. Спусна се до брега и пусна във водата малка надувна лодка. Другарите му заеха позиции с готово оръжие. Айкинс седна в лодката и потопи веслата в тихите води на лагуната.
Видяха как стигна до кеча и се привърза за него. Огледа се на всички страни, качи се на борда, отвори капака към каютите и изчезна вътре.
— Всичко ли е наред? — попита Сьоресен по своето уоки-токи.
— Засега — да — отговори Айкинс. Гласът му звучеше пискливо и рязко. — Включвам предавателя. След две минути ще загрее.
Дрейк дръпна Сьоресен за ръкава.
— Гледай там!
Забелязваше се някакво движение на рифа от другата страна на кеча. Сьоресен видя през бинокъла как три големи сиви плъха скочиха във водата и заплуваха към кеча.
— Огън! — изкомандва Сьоресен. — Айкинс, излизай оттам!
— Предавателят заработи — отговори Айкинс. — След минута-две ще пратя съобщение.
Куршумите вдигаха бели фонтанчета около плъховете. Успяха да застрелят единия, но другите два доплуваха до кеча и се скриха зад него. Сьоресен забеляза мравояда, докато разглеждаше рифа с бинокъла. След него се появи и дивата свиня. И двете животни без да се замислят се хвърлиха във водата.
В уоки-токито се чу трещене на атмосферни смущения.
— Айкинс, изпрати ли съобщение?
— Не, Бил — отзова се Айкинс. — Знаеш ли какво? Никакви съобщения! На този „скорпион“ му е нужно…
Звукът прекъсна.
— Какво става при тебе? — извика Сьоресен.
Айкинс се показа на палубата. Стискаше уоки-токито в ръка и заднишком отстъпваше към кърмата.
— Раци-отшелници — обясни той. — Окупирали са стълбата и лодката. Ще се връщам с плуване.
— Не си струва.
— Налага се. Мисля, че ще ме пуснат да мина. А вие доплувайте тук и на всяка цена вземете предавателя. Отнесете го на острова и го пазете!
Сьоресен вдигна бинокъла и огледа раците-отшелници. Плътният им сив килим покриваше палубата. Айкинс скочи и заплува към брега, като яростно разсичаше водата. Сьоресен забеляза, че плъховете смениха курса и тръгнаха след Айкинс. От кеча заваляха раци-отшелници. Свинята и мравояда също свърнаха, стараейки се да достигнат брега преди плувеца.
— Хайде, по-живо — Сьоресен се хвърли към брега. — Не знам какво е изяснил Айкинс, но трябва да донесем предавателя, докато още имаме възможност.
Изтичаха до водата и спуснаха катера. На половин километър от тях Айкинс се добра до сушата. Животните почти го настигнаха. Той влезе в джунглата. Все още стискаше своето уоки-токи.
— Айкинс! — извика го Сьоресен.
— При мен всичко е о’кей — отвърна Айкинс, едва дишайки. — На всяка цена вземете предавателя. И не забравяйте акумулаторите.
Златотърсачите се качиха на кеча, набързо откачиха предавателя и го изнесоха на палубата. Последен излезе Дрейк с дванадесетволтовия акумулатор в ръка. Спусна се още веднъж и изнесе втория акумулатор. Помисли малко и се спусна пак.
— Дрейк! Стига! — развика се Сьоресен. — Бавиш ни!
Дрейк се появи с компас и два пеленгатора. Подаде ги в катера и скочи след тях.
— Готово. Да тръгваме.
Натиснаха веслата и бързо стигнаха до лагера. Сьоресен се опита да възстанови връзката с Айкинс, но се чуваше само шум. След малко Айкинс се обади сам.
— Обкръжиха ме. Изглежда все пак ще се наложи да разбера какво му трябва на мистър Скорпион. Може пък да успея да го ударя.
Настъпи тягостно мълчание. Айкинс заговори отново:
— Пълзи към мен. Дрейк беше прав. Не съм виждал през живота си нещо подобно. Ще се опитам да го пратя по дя…
Чуха как извика — по-скоро от учудване, отколкото от болка.
Сьоресен попита:
— Айкинс, чуваш ли ме? Кажи къде си! Можем ли да ти помогнем?
— Наистина е доста пъргав — отговори Айкинс с доста по-спокоен глас. — Толкова пъргава твар не съм виждал. Скочи ми на врата, ужили ме и…
— Как се чувстваш?
— Нормално. Почти не ме боли.
— Къде е „скорпионът“?
— Избяга в храстите.
— А животните?
— Отидоха си. Знаеш ли, може пък да не действа на хора. Може…
— Какво? Какво може? Какво става с тебе?
Настъпи дълго мълчание, а после Айкинс заговори. Гласът му беше слаб и съвършено спокоен.
— Ще говорим по-късно. Сега трябва да помисля и да реша какво да правя с вас.
— Айкинс!
Отговор не последва.
IV.
В лагера цареше униние. Не можеха да проумеят какво е станало с Айкинс, а никой не желаеше да гради хипотези. Следобедното слънце безжалостно напичаше. По белия пясък се носеше знойна мараня. Струваше им се, че тъмната джунгла се надига като огромен зелен дракон и ги изтласква към равнодушния океан. Дулата на пушките бяха толкова горещи, че бе невъзможно да се докоснат. Водата в манерките стана топла като кръв. По небето се гонеха, удряха и гърмяха тежки сиви облаци. Започваше сезонът на мусоните.
