Робърт Шекли
Космически просяк
1.
Детринджър бе изпъден от родната си планета Ферланг заради „актове на невероятна грубост“. Той нагло си бе чистил с език зъбите по време на Медитацията на Веселието и бе завъртял опашката си на обратната страна, когато Регионалният Убикватор благоволи да го наплюе.
Тези актове на безочливост нормално биха му спечелили не повече от няколко десетки години пълно изгнание. Но Детринджър утежни престъпленията си със съзнателно неподчинение по време на събранието-възпоменание на Бога, когато настоя за публично припомняне на някои от неговите доста противни сексуални подвизи.
Последният му асоциален акт бе безпрецедентен в историята на Ферланг: той бе упражнил публично злонамерено насилие върху лице от Уканистър, като по този начин извърши първия Акт на Открита Социална агресия от времето на Ерата на Смъртоносните игри.
Точно тази последна отблъскваща постъпка, предизвикала минимални телесни повреди, но огромна духовна разруха у уканистъриеца, докара на Детринджър най-строгото наказание — извънпланетно заточение.
Ферланг е четвъртата планета на слънце, намиращо се близо до единия край на галактиката си с петнадесетпланетна система. Детринджър бе закаран дълбоко в бездната между галактиките с междузвезден кораб, а после пуснат по течението, в малко немощно спортно корабче. По собствено желание го придружаваше верният му механичен слуга Икор.
Съпругите на Детринджър — веселата лекомислена Марускаа, високата умница Гуенкифър и неустоимата Уу с провисналите уши — се разведоха с него, изпълнявайки тържествения Акт на Вечното отхвърляне. Осемте му деца изпълниха службата за Отричане от бащата, макар че Бетани, най-малкият, бе чут да прошепва след това: „Не ми пука какво си сторил, татко, аз пак си те обичам.“
Разбира се, на Детринджър не бе позволено удоволствието да разбере това. Пуснати на воля из безкрайното море на космоса, немощните енергийни системи на малкото му корабче неочаквано се повредиха. Той опозна глада, студа, жаждата и непрестанното пулсиращо главоболие от недостиг на кислород, поставяйки се доброволно на намалени дажби. Огромната пустош на космоса се простираше от всички страни, нарушавана само от безмилостния блясък на далечни звезди. Той бе изключил веднага двигателите на корабчето си. Нямаше смисъл да изразходва малкото си гориво в междугалактичното пространство, което изсмукваше ресурсите на огромните междузвездни кораби. Щеше да запази горивото си за планетарно маневриране, ако подобна невероятна възможност някога му се усмихнеше.
Времето бе неподвижно черно желе, в което той бе обвит изцяло. Лишен от познатите си опори, един по-слаб разум можеше и да се пречупи. Но за да продължи да съществува, вместо да се предава на отчаянието, чиито обективни аргументи бяха навсякъде около него, той се стегна. Насили се да обръща внимание на най-дребните неща от обслужването на умиращия кораб, изнасяше концерти всяка „вечер“ пред музикално сакатия си слуга Икор, играеше каланетика, практикуваше високоскоростна медитация, извършваше сложни автосексуални ритуали и започна да пише „Книга за оживяването в самота“. Отвличаше се по стотици начини от унищожителната мисъл за почти сигурната си смърт.
След един безкраен период от време, характерът на космоса внезапно се промени. Зоната на безветрието отстъпи пред неочаквани катаклизми. Възникнаха сложни електрически изпразвания, представляващи нова опасност. Накрая в тесен фронт се разрази буря, понесе корабчето и го завъртя като прашинка из сърцето на бездната.
Самия факт, че е неподходящо за такъв вид пътешествие, го спаси. Водено без да се съпротивлява от фронта на бурята, малкото корабче оцеля благодарение на гъвкавостта си. Имаше период на безсъзнание. После Детринджър отвори очи и изморено се огледа. След това погледна през илюминаторите, а накрая се консултира с навигационните инструменти.
— Преминахме цялата бездна — каза той на Икор. — Приближаваме се до външните граници на планетна система.
Икор се привдигна на алуминиевия си лакът.
— От какъв тип е слънцето? — попита той.
— Тип „О“ — отговори Детринджър.
— Да се молим на паметта на Бога! — възкликна Икор и падна, тъй като акумулаторите му се бяха изтощили.
2.
Последните удари на бурята затихнаха преди корабчето да пресече орбитата на най-външната планета — осемнадесета поред откъм силното, животворно слънце тип „О“. Детринджър зареди Икор от корабните акумулатори, въпреки че машината запротестира, че токът трябва да се пази за някой спешен случай.
Този случай се появи по-скоро, отколкото си бе представял Детринджър. Инструментите на борда му бяха показали, че петата планета откъм слънцето е единствената, която би могла да осигури поддържане живота на Детринджър, без нужда от вносни суровини. Но тя се намираше твърде далеч за останалия със съвсем малко гориво кораб, а сега космосът отново бе безветрен и не им предлагаше никаква помощ, с която да могат да достигнат целта си.
Единият начин на действие бе да си стоят, да чакат и да се надяват, че някой вътрешен поток ще се насочи към тях или даже нова буря. Този план бе напълно консервативен. Имаше опасност в краткото време, през което все още можеха да се задържат живи благодарение на корабните запаси, да не се появи никакво течение или буря. Освен това имаше риск, ако се появи течение или буря, те да бъдат понесени в неподходяща посока.
Но рискове имаше независимо от действията, които щяха да предприемат. Детринджър, естествено, избра по-действеният и вероятно по-опасен план. Като подбра най-икономичния курс и скорост, той тръгна да измине онази част от разстоянието, която щеше да му позволи наличното гориво, готов след това да се остави в ръцете на Провидението.
С мъчително пилотиране и ръчно подаване на гориво, той успя да стигне на двеста милиона мили от целта. След това Детринджър трябваше да загаси двигателите, оставяйки си гориво за не повече от час, за атмосферно маневриране.
Корабчето дрейфваше из космоса, все още в посока на петата планета, но толкова бавно, че и хиляда години едва ли щяха да са достатъчни, за да го докарат в атмосферните й граници. Само с минимално усилие на въображението корабът можеше да бъде приет за ковчег, а Детринджър за законния му обитател. Но Детринджър не си позволяваше да мисли за това. Той се върна отново към режима си на каланетика, концерти, високоскоростна медитация и автосексуални ритуали.
Икор бе някакси шокиран от всичко това. Той, който бе твърде праволинеен, внимателно намекна, че действията на Детринджър са неподходящи за положението, в което се намират и поради това — налудничави.
— В известен смисъл си прав, разбира се — отвърна весело Детринджър. — Но трябва да ти напомня, че Надеждата, макар и да се счита невъзможна за удовлетворяване, все пак се смята за една от осемте ирационални благословии и затова (според Втория Патриарх) с много по-голяма сила от разумните Запрещения.
Оборен от цитата, Икор със скърцане се предаде и дори отиде толкова далеч, че изпя един химн заедно с Детринджър. (Резултатът бе меко казано смехотворен.).
Неочаквано енергията им свърши. Намалените наполовина, а след това на четвъртина порции, ги изтощиха и ги докараха почти до точката на пълна немощ. Напразно Икор молеше господаря си да изпразни собствените му акумулатори в празните на кораба.
— Няма значение — каза Детринджър, потрепервайки от студ. — Ще продължим като равни и ще запазим сетивата си, ако изобщо успеем да се измъкнем, което считам за съмнително, въпреки всички доказателства в полза на противното.
Може би Природата се влияе от Чувствата. И сигурно само заради Детринджър, Тя си направи труда да
