Робърт Шекли
Крадец във времето
Когато чу лекото драскане зад себе си, Томас Елдридж беше съвсем сам в стаята си в Бътлър Хол. Подсъзнанието му едва регистрира звука. В момента изучаваше уравненията на Холстед, предизвикали такъв смут преди няколко години с извода за неотносителна Вселена, който се съдържаше в тях. Представляваха интригуващ низ от символи, въпреки че несъстоятелността им вече бе доказана.
Така или иначе, ако човек се вгледаше в тях без предразсъдъци, като че ли не бяха съвсем за изхвърляне. Налице беше някаква странна връзка между темпоралните елементи и някои интересни приложения на силата. Налице беше и… чу шума отново и се обърна.
Зад гърба си видя едър човек с издути пурпурни панталони, малка зелена жилетчица и пореста сребриста риза. В ръцете си държеше квадратно черно устройство с няколко бутона и определено имаше враждебен вид.
Вгледаха се един в друг втренчено. За миг Елдридж си помисли, че колегите са му погодили някакъв номер. Беше най-младият асоцииран професор в Карвъл и през Адската седмица студентите непрекъснато му подаваха или твърдо сварени яйца, или живи жаби.
Само че този човек не беше студент, готов да прихне всеки миг. Беше поне на петдесет и несъмнено го гледаше враждебно.
— Как влязохте тук? — попита Елдридж. — И какво искате?
Мъжът повдигна едната си вежда.
— Смяташ, че ще минеш с наглост, а?
— Какво да мина? — стресна се Елдридж.
— Разговаряш с Виглин — каза мъжът. —
Елдридж се опита да си спомни дали някъде около Карвъл нямаше лудница. Виглин приличаше на избягал пациент.
— Сбъркали сте адреса — отговори Елдридж и се зачуди дали да не повика помощ.
Виглин поклати глава укоризнено.
— Ти си Томас Монроу Елдридж. Роден на 16 март 1926 година в Дариън, Кънектикът. Учил в колежа „Хайтс“ към нюйоркския университет, завършил с отличие. Миналата година, началото на 1953-а, си приет в Карвъл. Вярно ли е дотук?
— Добре де, направили сте проучване за мен поради някаква причина. Ще е по-добре да е основателна, защото иначе ще извикам ченгетата.
— Винаги си проявявал завидно хладнокръвие. Само че сега блъфирането няма да мине. Аз ще повикам ченгетата.
Той натисна един от бутоните на устройството. В същия момент се появиха още двама мъже. Те бяха с униформи в оранжево и зелено, с метални емблеми на ръкавите. Двамата също носеха апарат като този на Виглин, само че върху него с шаблон беше написано нещо.
— Престъпленията не носят полза на никого — каза Виглин. — Арестувайте този крадец!
За миг приятната колежанска стая на Елдридж с репродукциите от Гоген, с разхвърляните книги и грамофонни плочи, с рошавото червено килимче сякаш се завъртя в кръг. Елдридж премигна няколко пъти с надеждата, че му се привиждат разни неща заради умората в очите. Или — още по-добре — заради това, че сънува.
Но Виглин все още беше пред него, отчайващо материален.
Единият полицай извади белезници и тръгна напред.
— Чакайте! — извика Елдридж и се облегна на бюрото, за да намери опора. — За какво изобщо става дума?
— Ако настояваш на официално обвинение, ще го получиш — отговори Виглин, прокашля се и продължи: — Томас Елдридж, през март 1962 година вие изобретихте машината за пътуване „Елдридж“. След това…
— Един момент — възнегодува Елдридж. — В случай, че не знаете, все още не е 1962 година.
Виглин го изгледа ядосано.
— Не се заяждай. Ти
Елдридж не успя да възприеме последното веднага.
— Искате да кажете, че… че сте от бъдещето?
Единият полицай сбута другия и възкликна възхитено:
— Какъв актьор!
— По-добър е от обикновените.
— Разбира се, че сме от бъдещето — каза Виглин. — Откъде другаде може да сме? През 1962-а година ти изобрети или ще изобретиш машината „Елдридж“, с която пътуванията във времето станаха възможни. С нея отиде в първия сектор на бъдещето и там те посрещнаха с най-големи почести. После премина през трите сектора на Цивилизованите времена, за да четеш лекции. Превърна се в герой, Елдридж. В идеал. Малките деца искаха да станат като теб, когато пораснат. — Виглин продължи дрезгаво: — Ти ни измами. Неочаквано и предумишлено, открадна известно количество ценности. Ужасяващо! Никога не сме те подозирали в престъпни наклонности! Когато се опитахме да те арестуваме, ти изчезна.
Виглин направи пауза и разтри уморено челото си.
— Бях твой приятел, Том. Бях първият човек, когото срещна в първи сектор. Доста пиене пресушихме заедно. Аз ти уредих да четеш лекциите. За благодарност, ти ме ограби.
Изражението му стана ледено.
— Полицаи, арестувайте го.
Полицаите пристъпиха напред и Елдридж успя да хвърли поглед на апарата, който носеха. На външен вид беше като онзи у Виглин, но отгоре с бяла боя беше написано: „СОБСТВЕНОСТ НА ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК ИЙСКИН“.
Полицаите спряха и се обърнаха към Виглин:
— Документите за екстрадиране у теб ли са?
Виглин претърси джобовете си.
— Май не са у мен. Но вие знаете, че той е крадец!
— Всички го знаят — отвърна полицаят. — Само че нямаме право да арестуваме в предконтактния сектор без документи за екстрадиране.
— Чакайте тук — каза Виглин. — Ей сега ще ги донеса.
Той погледна часовника си, промърмори нещо за някакъв интервал от половин час и натисна един от бутоните на устройството. Изчезна мигновено.
Двамата полицаи седнаха на канапето и започнаха да се пулят към репродукциите от Гоген.
Елдридж се опита да мисли, да предвижда, да планира. Невъзможно. Не беше в състояние да повярва. Отказваше да повярва. Никой не можеше да го накара да повярва.
— Представяш ли си — каза единият полицай, — такъв известен тип, а крадец.
— Гениите са смахнати — отвърна другият философски. — Помниш ли онзи танцьор, който уби момичето? Бил е гений, както писаха.
— Аха. — Първият полицай запали пура и хвърли изгорялата кибритена клечка върху малкото червено килимче.
Добре, реши Елдридж, истина е. При тези обстоятелства трябваше да повярва. Пък и не беше чак такъв абсурд. Винаги бе подозирал, че може да е гений.
Но какво се беше случило?
Логично, след като е гений.
Естествено, след като има на разположение машина на времето. Ако наистина има три сектора, би ги проучил.
Дори би проучил и нецивилизованите сектори.