— Изящно разсъждение — отбеляза Мелихрон. — Трябваше да станете теолог.
— В момента съм именно теолог — каза Кармоди. (Шест минути, пет минути?) — Е, добре тогава, какво трябва да правите?… Обмислял ли сте някога да направите цялото вътрешно и външно знание (ако приемем, че съществува нещо като външно знание) обект на вашите стремежи?
— Да, всъщност и за това помислих. Освен всичко друго, прочетох всяка книга в тази Галактика, разрових се в тайните на Природата и Човека, изследвах макрокосмоса и микрокосмоса и така нататък. Между другото, имах немалка дарба за учение, макар и впоследствие да позабравих някои неща, като например тайната на живота и върховното предназначение на смъртта. Но мога пак да ги науча, когато си поискам. Научих, че ученето е сухо, пасивно занимание въпреки малкото приятни изненади в него. И освен това научих, че ученето няма никакво особено и извънредно значение за мен. Дори според мен отучването е също почти толкова интересно.
— А може би сте предназначен да бъдете художник? — предположи Кармоди.
— Минах и през този етап. Ваях плът и глина, рисувах слънцето на платно и в небето, писах книги с думи и други книги със събития, съчинявах музика за инструменти и композирах симфонии за дъжда и вятъра. Вярвам, че творбите ми бяха достатъчно добри, но някак си винаги съзнавах, че така и ще си остана дилетант. Моето всемогъщество не ми дава достатъчно простор за грешки, нали разбирате. А възприятията ми за действителното са твърде пълни, за да си блъскам главата сериозно и с въображаемото.
— Хъммм, ясно — проточи Кармоди. (Сигурно оставаха не повече от три минути!) — Защо да не станете завоевател?
— Не ми е нужно да завоювам това, което вече притежавам. А ако говорите за другите светове, не се стремя към тях. Способностите ми подхождат за моята среда, която се състои от тази единствена планета. Притежаването на други светове ще ме въвлече в неестествени постъпки. Пък и каква полза ще имам от другите светове, щом не знам какво да правя с този?
— Както виждам, подробно сте обмислил въпроса. — Отчаянието на Кармоди преливаше в безнадеждност.
— Разбира се. Едва ли съм мислил за друго няколко милиона години. Търсех цел, външна спрямо мен, но присъща на природата ми. Търсех посока, но намерих само себе си.
Кармоди би могъл и да изпита съчувствие към Бог Мелихрон, ако собственото му положение не беше толкова отчайващо. Вече беше объркан. Усещаше как времето се стапя и страховете му нелепо се преплитат със съжаление към неосъществилия се Бог.
Тогава го осени вдъхновението. Беше просто, праволинейно и решаваше както проблема на Мелихрон, така и неговия — а точно такава проверка доказва доброто вдъхновение. Дали Мелихрон щеше да приеме, беше вече друг въпрос. Но Кармоди можеше само да опита.
— Мелихрон — дръзко изрече той, — аз реших вашия проблем.
— О, нима? — трескаво попита Мелихрон. — Тоест истински наистина, тоест не го казвате само защото ако не го решите удовлетворително за мен, обречен сте да умрете след седемдесет и три секунди? Тоест не сте позволил на това да ви повлияе, нали?
— Позволих на надвисналата над мен участ да ми повлияе — величествено каза Кармоди — само доколкото това влияние ми беше нужно, за да реша вашия проблем.
— О! Чудесно. Моля ви, побързайте и ми кажете, толкова съм развълнуван!
— Бих искал да направя това. Но не мога, физически е невъзможно да се обясни всичко, щом ще ме убиете след петдесет-шестдесет секунди.
— Аз ли? Че аз не се каня да ви убивам! О, небеса, за толкова кръвожаден ли ме смятате? Не, вашата наближаваща смърт е външно събитие, без никаква връзка с мен. Между другото, останаха ви дванадесет секунди.
— Не е достатъчно — промълви Кармоди.
— Разбира се, че е достатъчно! Това е моят свят, нали така, аз контролирам всичко в него, включително продължителността на времето. Току-що промених пространствено-времевия континуум в десетсекундната точка. Това е съвсем лесно действие за един Бог, макар че после пада голямо чистене. Съответно вашите десет секунди ще заемат около двадесет и пет години от моето местно време. Това достатъчно ли е?
— Предоволно — каза Кармоди. — И е много любезно от ваша страна.
— Моля ви, няма нищо. А сега нека чуя вашето решение.
— Така да бъде — Кармоди дълбоко си пое дъх. — Решението на вашия проблем е свойствено на самите понятия, с които изразявате проблема. Не може и да бъде иначе. Всеки проблем трябва да съдържа в себе си кълновете на собственото си решение.
— Трябва ли? — попита Мелихрон.
— Да, трябва — твърдо заяви Кармоди.
— Добре. За момента ще приема тази предпоставка. Продължавайте.
— Обмислете положението си. Обмислете и вътрешните, и външните му страни. Вие сте Богът на тази планета, но само на тази планета. Вие сте всемогъщ и всезнаещ, но само тук. Имате впечатляващи интелектуални постижения и чувствате призвание да служите на нещо извън себе си. Но вашите дарби ще бъдат пропилени навсякъде освен тук, а тук няма никой освен вас.
— Да, да, точно такова е положението ми! — викна Мелихрон. — Но още не сте ми казал какво да правя с него!
Кармоди вдиша дълбоко и издиша бавно.
— Това, което трябва да направите, е да използвате всички свои велики таланти, и то тук, на своята планета, където ще имат най-голямо приложение. И да ги използвате в служба на други, щом такова е съкровеното ви желание.
— В служба на други? — повтори Мелихрон.
— Такъв е изводът — каза Кармоди. — И най-повърхностното разглеждане на вашето положение насочва към заключението. Вие сте сам в една сложна Вселена. Но за да извършвате външни за себе си действия, трябва да има нещо външно. Самата ви същност обаче е пречка да отидете в това външно. Следователно то трябва да дойде при вас. И когато дойде, какви ще бъдат отношенията ви с него? Това също е ясно. След като сте всемогъщ в собствения си свят, не могат да ви помагат или съдействат. Но вие можете да помагате и съдействате на други. Това е единственото естествено отношение между вас и външната Вселена.
Мелихрон помисли и каза:
— Да, в доводите ви се чувства сила. Това признавам без задръжки. Но съществуват затруднения. Например външният свят рядко минава насам. Вие сте първият посетител от две и четвърт завъртания на Галактиката.
— Работата изисква търпение — съгласи се Кармоди. — Но търпението е именно качеството, към което трябва да се стремите. А и тъй като времето е променлива величина, ще ви бъде по-лесно. Колкото до броя на вашите посетители — нали количеството не бива да влияе на качеството. В простото изброяване няма никаква стойност. Човек или Бог си върши работата — ето това има значение. Няма значение дали тази работа ще изисква едно действие или милион.
— Но аз ще съм си зле както преди, ако имам работа, ала няма за кого да я върша!
— При цялата си скромност трябва да изтъкна, че имате мен — посочи се Кармоди. — Дойдох при вас от външния свят. Имам проблем. По-точно имам няколко проблема. За мен тези проблеми са неразрешими. За вас… не знам. Но подозирам, че изискват да напрегнете докрай силите си.
Мелихрон размишляваше много дълго. Кармоди усети сърбеж в носа, но потисна желанието да се почеше. Чакаше, както цялата планета чакаше, докато Мелихрон умуваше.
Накрая Мелихрон вдигна своята лъскава черна глава и произнесе:
— Мисля, че в това има нещо смислено!
— Много мило, че го казвате.
— Но аз наистина го мисля! — възкликна Мелихрон. — Вашето решение ми се струва и неизбежно, и елегантно. И да продължа разсъжденията си — изглежда Съдбата, която управлява хората, Боговете и планетите, е предопределила това да се случи: Аз, един създател, съм бил създаден без проблеми за решаване, а вие, един създаден, станахте създател на проблем, който само един Бог би могъл да реши. И вие сте живял живота си в очакване аз да реша вашия проблем, а пък аз чаках половин вечност вие да
