— Съзнаваме това, сър — каза Бруксайд. — Въобще не ни харесваше да използваме слънце О5 за система само с една планета. Но изискванията за радиацията и топлината…
— Вие на нищо ли не се научихте от мен? — викна Модсли. — Този тип звезда е цяло разхищение. Ей вие… — той махна на работниците. — Свалете го.
Работниците побързаха да вдигнат сгъваемата стълба. Един от тях я закрепи, а друг започна да я разгъва десетократно, стократно, милионократно. Други двама работници тичаха нагоре със същата бързина.
— И я дръжте внимателно! — подвикваше им Модсли. — И не забравяйте ръкавиците! Това нещо е доста топличко!
Застанали в края на стълбата, работниците откачиха звездата, сгънаха я в самата нея и я сложиха в тапицирана кутия с надпис „ЗВЕЗДА: ЧУПЛИВО“.
Когато затвориха капака, всичко стана черно.
— Тук никой ли няма капка ум в главата си? — осведоми се Модсли. — По дяволите всичко, да бъде светлина.
И засия светлина, просто ей така.
— Окей — каза Модсли. — Слънцето от тип О5 отива в склада. За такъв строеж можем да използваме и G13.
— Но, сър — нервно се обади Орин, — то не е достатъчно горещо.
— Известно ми е — съгласи се Модсли. — Ето къде трябва да приложите творческите си сили. Ако приближите звездата, ще стане достатъчно горещо. — Да, сър, ще стане — рече Бруксайд. — Но ще излъчва твърда радиация, без достатъчно разстояние, за да отслабне до безопасна степен. А това би могло да изтреби цялата раса, която ще се засели на тази планета.
Модсли заговори съвсем бавно и отчетливо:
— Нима се опитваш да ми кажеш, че звездите от тип G13 са опасни?
— Ами не, нямах предвид точно това — заекна Орин. — Искам да кажа, че могат да станат опасни като всичко останало във Вселената, ако не бъдат взети съответните предпазни мерки.
— А, така вече е по-добре — измърмори Модсли.
— Съответните предпазни мерки — подхвана Бруксайд — в този случай включват носенето на предпазни оловни дрехи, тежащи близо двадесет и пет килограма парчето. Но това е неприложимо, защото средният представител на тази раса тежи само около четири килограма.
— Това си е тяхна грижа — вдигна рамене Модсли. — Не е наша работа да им се бъркаме в живота. Нима трябва да отговарям всеки път, когато някой си смачка пръст на крака в камък, сложен от мен на тяхната планета? Пък и не им се налага да носят оловни дрехи. Могат да купят едно от допълненията, които предлагам — слънчев екран, който ще спре твърдата радиация.
Другите двама се усмихнаха неспокойно. Но Орин каза стеснително:
— Струва ми се, че това е един доста онеправдан вид, сър. Вероятно не могат да си позволят разходите за слънчев екран.
— Е, ако не веднага, може би по-късно — съгласи се Модсли. — Все едно, твърдата радиация не причинява мигновена смърт. Даже и с нея те ще имат средна продължителност на живота около 9.3 години, а това би трябвало да е достатъчно за всеки.
— Да, сър — нерадостно отвърнаха двамата помощник-инженери.
— Следващото — каза Модсли. — Каква е височината на тези планини?
— Средно хиляда и осемстотин метра над морското равнище — отговори Бруксайд.
— Поне хиляда метра излишни! — заяви Модсли. — Вие как си го представяте, да не би планините да растат по дърветата? Подрежете ги и каквото остане, приберете го в склада.
Бруксайд извади бележник и си записа промяната. Модсли крачеше напред-назад, гледаше и се мръщеше.
— Колко се предполага да изкарат тези дървета?
— Осемстотин години, сър. Те са от новия подобрен модел дъбоябълка. Дават плодове, сянка, жълъди, освежаващи напитки, три вида полезни влакна, отличен строителен материал, предпазване на почвата от ерозия и…
— А бе вие май искате да ме разорите! — ревна Модсли. — И двеста години са му много на едно дърво! Източете повечето от жизнената им сила и я върнете в акумулатора!
— Но така няма да изпълняват някои от проектираните си функции — възрази Орин.
— Тогава им посъкратете функциите! Стигат им сянката и жълъдите, не сме длъжни да правим от тези дървета скапано ковчеже със съкровища! Сега, кой сложи там онези крави?
— Аз, сър — отговори Бруксайд. — Стори ми се, че ще придадат на мястото… ами, приветлив вид.
— Глупак такъв — сряза го Модсли. — На мястото се придава приветлив вид преди продажбата, а не след нея! Това тук го продадохме без обзавеждане. Сложете кравите в цистерната за протоплазма.
— Да, сър — заекна Орин. — Много съжалявам, сър. Има ли още нещо?
— Още десетина хиляди сбъркани неща — натякна му Модсли. — Но се надявам, че и сами можете да ги проумеете. Например това какво е? — Той посочи Кармоди. — Статуя ли някаква или друго? Песнички ли ще пее или ще декламира, когато пристигне новата раса?
Кармоди заговори:
— Сър, аз не съм част от това тук. Ваш приятел на име Мелихрон ме изпрати, опитвам се да намеря пътя до своята планета…
Модсли явно не чуваше какво му говори Кармоди. Защото докато Кармоди се опитваше да му каже нещо, Модсли продължаваше:
— Каквото ще да е, но го няма в спецификациите. Пъхнете го обратно в цистерната за протоплазма заедно с кравите.
— Ей! — разкрещя се Кармоди, когато работниците го повлякоха за ръцете. — Ей, чакайте малко! — пищеше той. — Не съм част от тази планета! Мелихрон ме изпрати! Чакайте бе, задръжте за секунда, чуйте ме!
— Вие наистина трябва да се засрамите — не млъкваше Модсли, глух за писъците на Кармоди. — Това какво трябваше да представлява? Орин, да не е някоя от твоите забежки в украсата?
— О, не — отрече Орин. — Не съм го слагал тук.
— Бруксайд, значи си бил ти.
— Шефе, не съм го виждал никога.
— Хъммм — проточи Модсли. — И двамата сте тъпанари, но никога не сте ме лъгали. Ей! — подвикна той на работниците. — Я го върнете тук!
— Стига де, я се стегни — подхвърли Модсли на Кармоди, който трепереше неудържимо. — Овладей се, не мога да те чакам, докато си преживяваш истеричния припадък! Сега по-добре ли си? Добре тогава, имаш ли нещо против да ми кажеш защо си нахлул в моя собственост и защо не бива да те преработя в протоплазма?
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Ясно — заключи Модсли, когато Кармоди привърши обясненията си. — Интересна история, макар и да ми се струва, че прекалено я драматизираш. Но ето те тук и търсиш планета на име… Земя ли беше?
— Точно така, сър — отвърна Кармоди.
— Значи Земя — промълви Модсли, почесвайки се по темето. — Голям късмет имаш, май помня това място.
— Наистина ли, мистър Модсли?
— Да, уверен съм — потвърди Модсли. — Това е малка зелена планета, която поддържа живота на мономорфна хуманоидна раса, какъвто си и ти. Прав ли съм?
— Напълно!
— За такива неща паметта ми работи добре. А и така се случи, че аз построих Земята.
— Нима, сър? — възкликна Кармоди.
— Да. Спомням си съвсем ясно, защото докато я строих, измислих и науката. Вероятно историйката ще
