им е малко досаден процес…
— Не, моля ви, и така ще ви повярвам — спря ме старецът. — В края на краищата нали сключихме Съглашение.
Той винаги използваше тази дума вместо „договор“. Означаваше същото, но звучеше по-хубаво.
— Двойки противоположности — мълвеше той. — Детерминизъм. Нещата се превръщат в своята противоположност. Боя се, че е доста заплетено.
— И естетически издържано — добавих. — Но не съм изчерпал въпроса за трансформацията на крайностите.
— Моля ви, продължавайте.
— Благодаря. И така, имаме ентропията, която означава, че нещата продължават движението си, освен ако им се оказва външно въздействие. (Моят опит учи, че някои от тях упорстват и след външното въздействие.) Но важното е, че ентропията тласка нещото към неговата противоположност. Щом едно нещо е тласнато към превръщане в своята противоположност, значи това важи за всички неща, тъй като науката е неизменна. Сега схванахте ли картината? Имаме значи всички тези противоположности, които като побеснели се превръщат в другата си противоположност. На по-високо равнище на организация имаме групи противоположности, минаващи през същата история. И така на още по-високо и по-високо равнище. Дотук добре ли е?
— Така ми се струва — каза той.
— Чудесно. Обаче естествено възниква въпросът — това ли е всичко? Искам да кажа, ако тези противоположности се трансформират с хастара навън и после наопаки, това ли е значи цялата игра? Стигнахме до най-прелестната част — не, това не е всичко! Не, сър. Тези противоположности, прескачащи се като дресирани тюлени, са само едната страна на нещата. Защото — и в този момент заговорих с много звучен глас, — защото има мъдрост, прозираща отвъд блъсканицата и бъркотията в света на явленията. Тази мъдрост, сър, прониква с погледа си през илюзорните свойства на съществуващото и достига най- съкровените механизми на Вселената, които се намират в необятна величествена хармония.
— А как едно нещо може да бъде и илюзорно, и действително? — пак бързо като удар на мълния ме засече той.
— Не на мен се пада да дам отговор на въпрос като този — отвърнах. — Аз съм най-обикновен смирен научен работник, виждам каквото виждам и постъпвам съответно. Но може би зад всичко е скрито някакво нравствено основание.
Старчето помъдрува малко над това. Долавях, че води оспорвана борба със самия себе си. Успяваше да улови логическите несъответствия не по-зле от когото и да било, а моите доводи преливаха от несъответствия. Но подобно на всички умници противоречията направо го омагьосваха и той жадуваше да ги включи в своята система. А всички твърдения, изтъкнати от мен, все пак се натъкваха на здравия му разум, който пък твърдеше, че нещата не може да са чак толкова мошенически оплетени. Но интелектът от своя страна му говореше, че във всичко това може и да е заложен един хубав простичък обединяващ принцип. А ако не е обединяващ принцип, то поне една здрава, солидна нравствена основа. Аз го накарах да налапа кукичката само защото употребих думата „нравствено“. Нали този достоен стар господин страдаше от демонична страст към нравственото, той беше просмукан до кости с нравственост. Без да сбъркате, бихте могли да го наречете господин Нравственост. Така че съвсем случайно му пробутах идеята, че цялата скапана Вселена е поредица от съгласуваности и противоречия, от закони и несъвпадения, всички включващи се в най-изтънчен и възвишен нравствен порядък.
— В това се крие нещо по-дълбоко, отколкото съм виждал досега — каза той след малко. — Бях замислил да науча моите хора само на етика и нравственост и да насоча вниманието им единствено към въпроси, засягащи моралния императив, като например как и защо човек трябва да живее, а не какъв е строежът на живата материя. Исках те да бъдат изследователи, гмуркащи се в дълбините на радостта, страха, набожността, надеждата и отчаянието, а не учени, които ровят из звездите и дъждовните капки, за да градят върху откритията си грандиозни и непрактични хипотези. Съзнавах присъствието на Вселената, но ми изглеждаше незначително. Вие ми посочихте грешката.
— Вижте какво — рекох, — нямах намерение да ви докарвам нови грижи на главата. Помислих, че трябва да ви изтъкна тези неща…
Старецът се усмихна.
— Като ми докарахте нови грижи на главата, вие ми спестихте по-големи неприятности. Мога да сътворявам по свой образ и подобие. Но няма да сътворя свят, населен с миниатюрни мои копия. За мен свободната воля е важна. Моите творения ще я притежават за величие и за печал. Те ще вземат тази лъскава безполезна играчка, която вие наричате наука, и ще я издигнат до положението на божество, без да признават това. Ще ги привличат противоречията на материалното. Ще се стремят да опознаят тези неща и ще забравят, че трябва да постигнат знание за собствените си души. Убедихте ме в това и аз съм ви благодарен за навременното предупреждение.
Честно казано, той вече започваше да ме изнервя. Тоест беше едно нищо, нямаше връзки с никакви големи клечки. И все пак се държеше величаво. Имах чувството, че може да ме въвлече в тежки тревоги, и то само с няколко думи, с едно изречение, което да се забие като отровна стреличка в ума ми и никога да не се махне оттам. Право да ви кажа, това малко ме плашеше.
Е, господа, онзи стар шегаджия като че прочете мислите ми. Защото каза:
— Не се страхувайте. Приемам без уговорки света, който построихте за мен. Ще ми послужи добре именно такъв, какъвто е. Що се отнася до недостатъците и пропуските, които също вградихте в моя свят, ще приема и тях, при това не без благодарност. Ще ви се отплатя и за тях.
— Как? — попитах го. — Как ще се отплатите за грешките?
— Като ги приема без спорове. И като отвърна лицето си от вас сега, за да се заема с моите и на моите хора дела.
И старият джентълмен си тръгна, без да каже нищо повече.
— Да, той ме накара да се замисля. Надприказвах го напълно, но старото момче някак остави последната дума за себе си. Знаех как беше настроен — бе изпълнил договора си с мен и с това приключваше всичко. Тръгна си, без да каже нищо лично на мен. Според него това беше нещо като наказание.
Но това си е негово мнение. Какво ли ме интересуваха неговите думи? Разбира се, бих искал да ги чуя. Съвсем естествено желание си е, затова понякога го търсех. Но той не гореше от желание да ме види.
Така че всъщност няма значение. Хубавичка печалба изкарах от онзи свят и дори да съм понасилил договора тук-там, не съм го нарушил. Това е то — задължен си пред самия себе си да изкараш печалба. Не можеш да си блъскаш главата и за последствията.
Но аз се опитвах да ви обясня нещо, момчета, затова искам да ме слушате внимателно. Науката е препълнена със закони, защото аз я измислих такава. А защо я измислих такава? Защото законите са много полезни за един отракан предприемач, също както са много полезни за адвокатите. Законите, ученията, аксиомите и принципите на науката съществуват, за да ви подпомагат, а не да ви се пречкат. Те съществуват, за да ви осигурят причини за онова, което вършите. И повечето от тях са горе-долу верни, което също помага.
Винаги обаче помнете — законите ви помагат да обясните на клиентите какво правите, след като сте го направили, а не преди. Когато имате някой проект, осъществете го както намерите за подходящо. После нагласете фактите да подхождат на случилото се, а не обратното.
Помнете — тези закони съществуват като словесна преграда срещу хората, задаващи въпроси. Но те не бива да се превръщат в преграда за вас. Ако нещо сте научили от мен, то е, че нашата работа е неизбежно необяснима. Ние просто я вършим и понякога върви добре, а понякога не.
Ала никога не се опитвайте да обясните на себе си защо някои неща се случват, а някои не се случват. Не питайте и не си въобразявайте, че съществува обяснение. Просветна ли ви в главите?
Двамата помощници закимаха трескаво. Изглеждаха като просветлени от озарение, като хора, открили нова вяра. Кармоди би се обзаложил на каквото ще, че двамата сериозни млади мъже са запаметили всяка дума на Строителя и отсега нататък щяха да издигнат тези думи до… закон.
