обаче е свободна. И именно защото е свободна, тя е необуздана и непредвидима, истински божествен дар, свойството, което прави свободата възможна. Да съществуваш свободен е нещо диво и странно, точно така е било замислено. А какво правят религиите? Те казват: „Много добре, притежаваш свободна воля. Но сега трябва да използваш свободната си воля, за станеш наш и Божи роб.“ Що за безочие! Бог, който не би изнудил и една муха, е изобразен като върховен надзирател на роби! При сблъсъка си с подобно нещо всяко надарено с дух същество е длъжно да се разбунтува, длъжно е да служи на Бог по своя воля и желание или въобще да не му служи, за да остане вярно на себе си и на качествата, дадени му от Бог.
— Май разбирам какво искате да кажете — промълви Кармоди.
— Твърде сложно се изразих. А има къде по-проста причина да се отбягва религията.
— Коя?
— Ами вгледай се в стила й — надут, речевит, гадно сладникав, покровителствен, изкуствен, неуместен, досаден, пълен със страховити образи и веселяшки лозунги — подходящо занимание за изкуфели старици или невръстни дечица, но за никой друг. Не мога да повярвам, че Бог, когото срещнах, някога би влязъл в църква. Той имаше твърде развит вкус и свирепост, твърде силен гняв и гордост. Не мога да повярвам и с това за мен въпросът е приключен. Тогава защо да влизам там, където не би влязъл Бог?
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Кармоди бе оставен сам да си запълва времето, а Модсли се захвана да изработи машина, която да го отведе на Земята. Кармоди скучаеше. Модсли можеше да работи само в пълно уединение, Печалбата явно пак изпадна в зимен сън. Младшите инженери Орин и Бруксайд бяха досадни типове, заети единствено с работата си, нищо друго не ги интересуваше. И Кармоди нямаше с кого да си поприказва.
Намираше си каквито занимания можеше. Обиколи завод за производство на атоми и покорно слушаше обясненията на един майстор със зачервено лице.
— Всичко това преди беше ръчна работа — редеше майсторът. — Сега го правят машини, но процесът си е все същият. Първо избираме протон и прикрепяме към него неутрон, като използваме патентованото енергийно свързване на мистър Модсли. После завъртаме електроните в нужното положение със стандартна микрокосмическа центрофуга. След това слагаме каквото още трябва — мю-мезони, позитрони, други разни джунджурии. Ей това му е цаката.
— Имате ли много поръчки за златни или ураниеви атоми? — попита Кармоди.
— А, не са много. Твърде скъпи са. Повече експедираме водородни атоми.
— Ами антиматерия?
— Аз поне не виждам някакъв смисъл — сви устни майсторът. — Но мистър Модсли ги произвежда като допълнение. Разбира се, антиматерията се прави в отделен завод.
— Разбира се — съгласи се Кармоди.
— Тая джаджа гърми, когато се докосне до нормални атоми.
— Да, знам. Сигурно си имате трудности с опаковането.
— Ами, нямаме — увери го майсторът. — Слагаме ги в неутрални кутии.
Продължиха сред грамадните машини, Кармоди се напъна да измисли още някоя реплика. Накрая попита:
— Сами ли си произвеждате протоните и неутроните?
— Цъ. Мистър Модсли въобще не иска да се занимава с дреболиите. Получаваме си податомните частици от подизпълнители.
Кармоди се засмя и майсторът го изгледа с подозрение. Обикаляха, докато Кармоди усети болка в петите.
Чувстваше умора и скука и това го дразнеше. Казваше си, че би трябвало да е очарован. Ето че попадна на място, където произвеждаха атоми и имаха отделни инсталации за антиматерия! Ей там беше гигантската машина, която отделяше космически лъчи от суровото пространство, пречистваше ги и ги пълнеше в тежки зелени контейнери. Нататък се намираше термичната сонда, с която кърпеха остарелите звезди. А вляво от нея…
Нищо не помагаше. Обиколката из завода на Модсли навяваше у Кармоди същата досада, както запознаването със стоманолеярната на град Гери, щат Индиана. И тази вълна на кисела умора, на потиснат бунт — бе изпитвал съвсем същото след благоговейните часове из смълчаните коридори на Лувъра, Прадо, Британския музей. Чувството на възхищение, разбра той, е способно да се изразходва само на малки порции. Хората остават неумолимо верни на себе си и на своите интереси. Остават си все същите, ако ще внезапно да ги запратиш на Тимбукту или Алфа Центавър. И с безмилостна честност Кармоди осъзна, че би предпочел да кара ски или да мине с яхта под моста Хелгейт, отколкото да види повечето чудеса на Вселената. Срамуваше се, но нямаше какво да направи.
— Като гледам, май не приличам много на Фауст — каза си той. — Ето ги тайните на мирозданието, пръснати край мен като стари вестници, а аз си мечтая за хубаво февруарско утро във Върмонт, преди да са разорали снега от каране.
За момент му стана неприятно, но после непокорството се надигна в него:
— В края на краищата и Фауст не е бил принуден да се разкарва покрай тези неща, сякаш са изложба на Старите майстори. Доколкото си спомням, скъсал си е задника от усилия. Ако дяволът го беше улеснил прекалено, Фауст вероятно щеше да зареже знанието и да се заеме с алпинизъм или нещо такова.
Той се замисли. После продължи:
— Все едно. Какво пък толкова има в тайните на мирозданието? Надценяват ги, както е с всичко останало. Когато опре до същината, нищо не е толкова добро, колкото си представяш.
Всичко това, дори да не беше вярно, поне позволи на Кармоди да се почувства по-добре. Но пак скучаеше. А Модсли все още не нарушаваше уединението си.
Времето минаваше привидно бавно. Беше невъзможно да се прецени истинския му ход. Но за Кармоди то като че се влачеше и можеше да бъде разделено на дни и седмици, може би дори месец. Освен това изпитваше чувството — или предчувствието, — че за Модсли не се оказа толкова лесно онова, което обеща безгрижно. Вероятно беше по-леко да построиш нова планета, отколкото да намериш стара. Досещайки се за сложността на задачата и за неочаквано многобройните нейни измерения, Кармоди се обезсърчи.
Един ден (условно казано) той наблюдаваше как Орин и Бруксайд изграждаха гора. Бе поръчана от прахората на Кьот II, за да замести предишната им гора, ударена от метеорит. Новата бе платена изцяло с дарения на ученици, сумата стигаше за поръчка на стока с най-високо качество.
Когато инженерите и работниците си отидоха, Кармоди тръгна самотен сред дърветата. Изуми се каква добра работа можеха да свършат Модсли и неговият екип, когато се постараеха, защото тази гора беше чудо на творчеството и грижливото планиране.
Имаше полянки за разходки, листата сякаш образуваха сенчести беседки, а меката пъстра морава отдолу галеше краката и отмаряше очите. Дърветата не бяха от земните разновидности, но приличаха на тях. Затова Кармоди предпочете да забрави разликите и да им даде имена на познати нему дървета.
Гората беше свежа, израснала за пръв път, с шубрак само колкото да стане интересна. Тук-там я прорязваха ярки, бълбукащи поточета, не по-дълбоки от метър. Имаше плитко, наситено синьо езерце, обградено с червени борове или тукашния сътветстващ им вид. Също и мъничко блато, заобиколено с гъсталак от мангри и кипариси, сред които бяха пръснати магнолии и върби, срещаха се и засадени на воля кокосови палми. Отдалечена от водата, на по-сухата земя растеше горичка от диви сливи и вишни, също лешници, орехи, портокали, кайсии, фурми и мушмули. Идеално място за пикник.
Не бяха пренебрегнати и дървесните възможности на една гора. Младите прахора можеха да препускат нагоре-надолу по правите брястове и чинари, да играят на гоненица из буковите и лавровите плетеници от клони или пък да се люлеят рисковано по множеството мрежи от лози и лиани, свързващи върховете на дърветата. Не бяха пропуснати и нуждите на по-възрастните. За тях имаше великански секвои, където да подремнат или да поиграят карти високо над пищящите деца.
Но имаше още много. Дори лаик като Кармоди можеше да забележи, че в малката гора бе устроена проста, приятна и полезна екология. Имаше птици, животинки и други твари. Имаше цветя, пчели без жила, които да опрашват цветята и да събират прашеца, имаше и палави дебелички малки мечета, които да крадат
