меда на пчелите. Имаше червейчета, които да похапват цветята, и дъгоцветни птички, които да похапват червейчета, и бързи червеникави лисици, които да похапват птички, и мечета, които да похапват лисици, и прахора, които да похапват мечета.
Но прахората от Кьот също умират и ги погребват сред гората в плитки гробове без ковчези, с почит, но без излишен шум, а после ги похапват червейчета, птички, лисици, мечета и дори един-два вида цветя. Така кьотанците си намират мястото в неразделния горски цикъл на живота и смъртта. И това им е особено приятно, защото по природа обичат да участват в играта.
Кармоди разглеждаше всичко това, докато се разхождаше сам с Печалбата (все още във формата на котле) под мишница, а душата му бе обзета от трепетни мисли за изгубената си родна Земя. Тогава чу пукот на съчка зад себе си.
Нямаше вятър, а всички мечета се плацикаха в езерцето. Кармоди бавно се обърна, знаейки, че зад гърба му има нещо, а му се щеше да няма.
И наистина там имаше нещо. Съществото беше облечено в тромав скафандър от сива пластмаса, с обувки като предпочитаните от чудовището на Франкенщайн, с прозрачен мехур вместо шлем и колан, на който висяха над дузина инструменти, уреди и оръжия.
Кармоди веднага разпозна земния човек в това явление. Нито едно друго същество не би се навлякло така.
Вдясно зад землянина стоеше по-стройна фигура в подобни одежди. Кармоди веднага забеляза, че това беше жена от Земята, при това привлекателна.
— Божичко! — възкликна той. — А бе, хора, вие откъде се взехте тук?
— По-тихо — каза мъжът от Земята. — Да благодарим на Бог, че пристигнахме навреме. Но се боя, че сега ни предстои най-опасната част.
— Татко, а имаме ли въобще някакви шансове? — попита момичето.
— Винаги има шанс — отбеляза мъжът с мрачна усмивка. — Но на нашия не бих си заложил парите. Все пак възможно е доктор Мадъкс да измисли нещо.
— Много го бива за това, нали, татко? — попита момичето.
— Няма съмнение, малката — отговори нежно мъжът. — Док Мадъкс е най-добрият, когото можеш да намериш. Но той… че и всички ние май този път налапахме твърде голяма хапка.
— Сигурна съм, че ще измислим нещо — каза момичето със сърцераздирателна ведрина в гласа.
— Може би — съгласи се мъжът. — Все едно, ще им покажем ние, че има още някой и друг килограм тяга в тези наши овехтели мозъци. — Той се обърна към Кармоди и лицето му стана сурово. — Дано струваш положените усилия, момче. Три живота са заложени на карта заради тебе.
Трудно беше да се отговори нещо в този случай. Кармоди не се и опита да измисли отговор.
— В колона по един, бързичко се връщаме към кораба — нареди мъжът. — Ще се допитаме до Док Мадъкс за преценка на ситуацията.
Той измъкна от кобура на колана си пистолет с топчест връх и се шмугна в гората. Момичето го последва, като погледна насърчително Кармоди, който тръгна по петите й.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Ей, чакайте малко, какво става тук? — попита Кармоди, тръгнал през гората след хората в скафандри. — Кои сте вие? И какво търсите насам?
— Заслужаваме порицание! — момичето се изчерви от смущение. — Така сме се разбързали, че дори не се представихме! Мистър Кармоди, сигурно ви изглеждаме много смешни глупаци!
— Въобще не е така — любезно изрече Кармоди. — Но бих искал да знам… е, да знам, ако разбирате какво се опитвам да кажа.
— Естествено, разбирам какво се опитвате да кажете. Аз съм Авива Кристиансен, а това е баща ми, професор Ларс Кристиансен.
— Това с „професора“ можеш да го пропуснеш — изръмжа Кристиансен. — Наричай ме просто Ларс или Крис, или каквото ти хрумне.
— Добре де, татенце — рече Авива с престорена сприхавост. — И така, мистър Кармоди…
— Името ми е Том.
— Значи Том — Авива приятно порозовя. — Та докъде стигнах? Ах да, татко и аз участваме в Земната междузвездна спасителна асоциация, която има бюра в Стокхолм, Женева и Вашингтон.
— Боя се, че нищо не знам за вашата организация — каза Кармоди.
— Нищо чудно — отвърна Авива. — Земята едва е стъпила на прага в междузвездните изследвания. Но дори и в момента в лаборатории по целия свят се експериментира с нови източници на енергия, значително превъзхождащи грубите атомни устройства, с които вие сте свикнал. И съвсем скоро космически апарати, пилотирани от земни хора, ще проучват и най-далечните краища на Галактиката. Разбира се, това ще предизвика настъпването на нов период на международно сътрудничество и мир на нашата уморена стара планета.
— Така ли? — усъмни се Кармоди. — И защо?
— Защото вече няма да съществуват основателни причини за противоборство — малко задъхано отговори Авива, защото и тримата подтичваха в тръс през храсталаците. — Наоколо има безброй светове, както вероятно сте забелязал — продължи тя, — затова има място за всякакви социални експерименти, приключения и всичко, което бихте могъл да си представите. Ето защо човешката енергия ще се насочи навън, вместо да се прахосва навътре във формата на съсипващи междуособни войни.
— Хлапето добре ги реди приказките — обади се Ларс Кристиансен със своя дълбок, грубоват, дружески глас на човек, който не понася глупостите. — Може и да говори като пълно куку, ама е насъбрала пет- шестнайсет доктората да й придават тежест на бърборенето.
— А татенцето плямпа като докер — върна му го Авива, — само дето е пъхнал три Нобелови награди в шкафчето си за обувки.
Баща и дъщеря си размениха погледи, които някак успяваха да изразят едновременно заплаха и нежност.
— Е, както и да е — продължи Авива, — това е положението, или би трябвало да кажа — това ще бъде след две-три години. Но началния тласък дължим изцяло на доктор Мадъкс, с когото скоро ще се запознаете. — Авива помълча и добави по-тихо: — Не смятам, че говоря зад гърба му, ако ви спомена, че доктор Мадъкс е… е… мутант.
— Дрън-дрън, няма какво да се притесняваме от тая дума — изръмжа Ларс Кристиансен. — Един мутант може в нищо да не е по-лош от нас. А ако е като доктор Мадъкс — и хиляда пъти по-свестен!
— Всъщност именно доктор Мадъкс изведе този проект в орбита — продължи Авива. — Виждате ли, той разработи оценка на бъдещето (не знам как го прави!) и разбра, че скоро, с неизбежното разкриване на безопасни и преносими източници на евтина и неизчерпаема енергия, наоколо ще е пълно с космически кораби! И много хора ще се втурнат към Космоса без подходящо оборудване или навигационни прибори, или каквото още им трябва…
— Сбирщина полуидиоти — сухо отбеляза Кристиансен.
— Татко! Няма значение, тези хора ще се нуждаят от помощ. Но още 87.238874 години (той особено грижливо изчисли този срок) няма да съществува организиран Космически спасителен патрул. Сега стана ли ви ясно?
— Така ми се струва — отвърна Кармоди. — Тримата сте забелязали проблема и… и сте се намесили.
— Да — простичко изрече тя. — Намесихме се. Татко е много запален да работи за другите, макар и въобще да не му личи по киселите приказки. А каквото е добро за баща ми, добро е и за мен. А пък доктор Мадъкс — той е най-върховно развилото своите възможности човешко същество, което познавам.
— Ъхъ, такъв си е той, че и малко отгоре — спокойно потвърди Ларс Кристиансен. — Човекът си има дълга история. Нали знаете, мутациите обикновено имат отрицателни последствия. Само в един-два случая от хиляда попадате на злато, а не на пирит. Но в случая с доктор Мадъкс имаме семейна история на масови мутации, повечето благоприятни и до една необясними.
— Подозираме доброжелателна намеса на друга цивилизация — почти прошепна Авива. — Можем да
