Няма ли да си поговорим малко?

Робърт ШеклиНяма ли да си поговорим малко?

1.

Кацането беше проста работа въпреки гравитационните смущения, предизвикани от двете слънца и шестте луни. Ниската облачна покривка би могла да му създаде някои трудности, ако Джаксън кацаше на визуален режим. Но той смяташе това за детска прищявка. По-добре и по-безопасно си бе да разчита на компютъра и да се радва на пътуването си, излегнат назад.

На шестстотин метра от повърхността облаците свършиха. Джаксън можеше вече да види потвърждение на предишните си наблюдения: там долу имаше град. Съвсем истински град.

Професията му бе една от най-самотните. Но пък макар и да звучеше парадоксално, за изпълнението й се изискваше човек да бъде голям бърборко. И поради това принципно противоречие, Джаксън бе придобил навика да си говори сам. Повечето от колегите му го правеха. Джаксън би разговарял с всеки, човек или извънземен, без значение от цвета и размерите му.

За това му плащаха и така или иначе това си му беше работата. Той говореше когато бе сам по време на дългите междузвездни пътешествия и още повече, когато бе в компанията на някого или нещо, което би му отвръщало. Смяташе, че има късмет, задето му плащат точно за този недостатък.

— И не само че ми плащат — напомни си той. — Ами ми плащат добре. Пък ми дават и премия на всичкото отгоре. Пък освен това, тази ми изглежда късметлийска планета. Чувствам, че май ще забогатея от нея. Освен ако не ме убият там, долу, разбира се.

Самотните полети между планетите и опасността от смърт бяха единствените недостатъци на тази служба. Но ако работата не бе опасна и трудна и заплащането нямаше да е толкова добро.

Дали щяха да го убият? Човек никога не знае. Чуждоземните форми на живот бяха непредвидими, точно както и хората или съвсем малко повече.

— Но аз не мисля, че ще ме убият — каза Джаксън. — Днес просто чувствам, че ще имам късмет.

Тази проста философия го поддържаше от години по дългите разстояния на самотните космически пътища. Пък и при посещението на десет, дванадесет или вече двадесет планети. Не виждаше причина да променя възгледите си и сега.

Корабът кацна. Джаксън превключи контролните ключове на положение за готовност.

Той провери анализатора за кислород и съдържание на изотопи в атмосферата и направи бърз преглед на местните микроорганизми. Можеше да се живее тук. Той се облегна в стола си и зачака. Не отне много време, разбира се. Те, местните, туземци, автохтони или както и да ги наречеше човек, се появиха откъм града, за да оглеждат космическия кораб. И Джаксън ги гледаше през прозореца.

— Ами хубаво — каза той. — Изглежда, че чуждоземната форма на живот по тези краища е най-меко казано хуманоидна. Това означава една пет хиляди доларова премия за стария чичо Джаксън.

Жителите на града бяха двукраки моноцефалоиди. Тоест едноглави същества. Имаха си съответния брой пръсти, носове, очи, уши и уста. Кожата им беше телеснобежова на цвят, устните — бледочервени, косите — черни, кафяви или червеникави.

— Бре, че те са точно като нашите хорица! — каза Джаксън. — Мамка му, ако не взема и допълнителна премия за това. Хуманоидчета, а?

Чуждоземците носеха дрехи. Някои от тях държаха красиво резбовани дървени пръчки, като бастуни на важни хора. Жените се украсяваха с резбовани и емайлирани орнаменти. На пръв поглед Джаксън определи развитието им като някъде в края на бронзовата ера на Земята.

Те приказваха и жестикулираха помежду си. Езикът им естествено бе неразбираем за Джаксън, но това нямаше значение. Важното беше дали изобщо имат език и дали звуците му могат да бъдат възпроизведени от неговия говорен апарат.

— Не е като на онази тежка планета миналата година — каза Джаксън. — Онези свръхзвукови копелдаци! Трябваше да си сложа специални слушалки и микрофон и пак не беше както трябва.

Чуждоземците го очакваха и Джаксън го знаеше. Този първи момент на истинския контакт винаги си бе нервозна работа.

Точно тогава те са най-склонни да ти го начукат.

Той с нежелание отмести люка, разтърка очи и прочисти гърло. Успя да изобрази и усмивка. Каза си:

— Не се притеснявай. Помни, че си просто един малко странен междузвезден пътник, нещо като галактически скитник, който идва да им подаде приятелска ръка и така нататък. Ти само си минал да си поговорите малко. Нищо повече. Продължавай да мислиш така, сладурче, и чуждоземните глупчовци ще го повярват заедно с теб. Не забравяй Закона на Джаксън: всички интелигентни форми на живот споделят божествения грях на бърборенето, което означава, че триезичният Тунг от Орангус V може да бъде измамен точно по същия начин, както и Джо Доукъс от Сейнт Пол.

И така, залепил на лицето си леката изкуствена усмивка, Джаксън дръпна люка и го отвори напълно, след което пристъпи напред, за да си поговори малко.

— Е, хайде значи, как сте, бе? — попита веднага Джаксън само колкото да чуе звука от собствения си глас.

Застаналият най-близо чуждоземец отскочи назад. Почти всички останали се бяха намръщили. Няколко от по-младите имаха бронзови ножове в кании. Бяха груби оръжия, но не по-безопасни от някоя друга измишльотина. Чуждоземните започнаха да измъкват ножовете си.

— Хайде, спокойно, де — каза Джаксън, като се опитваше да говори весело и спокойно.

Те обаче измъкнаха ножовете си и започнаха да се приближават. Джаксън остана на мястото си в очакване, но готов да се хвърли назад към люка като ракета. Надяваше се да успее.

Тогава един от другите хора (май беше най-добре да ги нарича „хора“, реши Джаксън) пристъпи пред двамата нетърпеливци. Този беше по-възрастен. Той заговори бързо. Започна да жестикулира. Двамата с ножовете го гледаха.

— А така — каза окуражително Джаксън. — Погледнете хубавичко. Я, какъв голям космически кораб! Здрава работа. Мощна. Изработена по наистина модерна технология. Трябва да ви накара да се позамислите малко, нали?

Така си беше. Чуждоземците се бяха спрели и ако не мислеха, поне говореха доста. Те сочеха кораба, а после града си.

— Май започвате да разбирате — каза им Джаксън. — Силата е универсален език, нали така, братовчеди?

На различните планети бе присъствал на много подобни сцени. Можеше почти да напише сценарий за разговора, който се провеждаше помежду им сега. Обикновено той имаше следното съдържание:

На далечна планета каца неканен гост с космически кораб, който предизвиква (1) любопитство, (2) страх и (3) неприязън. След няколко минути на благоговейно наблюдение, един от автохтоните обикновено казва на приятеля си:

— Хей, това проклето метално нещо трябва да съдържа бая сила.

— Прав си, Хърби — отговаря приятеля му Фред, вторият туземец.

— Разбира се, че съм прав — казва Хърби. — И мамка му, ако с такава мощ, технология и така нататък този проклетник не вземе да ни зароби. Мисля, че наистина го може.

— Прав си, Хърби, май точно така ще стане.

— Така казвам, де — продължава Хърби. — Аз мисля да не поемаме никакви рискове. Абе като го гледам, ми се вижда приятелски настроен, но понеже има толкова сила на разположение, не ми се вижда да е на добро. И баш сега е най-хубаво да му видим сметката, понеже си седи и чака да го приветстваме с добре дошъл или нещо подобно. Я да го оправим това копеле, пък после ще му мислим какво би и какво не би се случило, ако…

— Съгласен съм с теб, Боже мой — извиква Фред. Останалите също потвърждават съгласието си.

— Давайте, момчета — извиква Хърби. — Да го оправим този извънземен хитрец веднага!

И така, те тръгват, но внезапно, в последната секунда, старият Док (третият туземец) се намесва.

— Чакайте, момчета, не може така. Все пак ние имаме закони и…