— По-добре побързайте — подкани го мисиз О’Дел.
— Да, госпожо — отговори Рейдър.
— Не искам стрелба в апартамента ми.
— Почти свърших, госпожо.
Едно от децата попита:
— Няма ли да го убият?
— Млъкни — сряза го мисиз О’Дел.
„Да, Джим, повтори монотонно Майк Тери, по-добре побързай. Убийците ти не са много далеч. Те не са глупаци, Джим. Зли, извратени, безумни — да. Но не и глупави. Те преследват кървава следа — кръв от разкъсаната ти ръка, Джим.“
Досега Рейдър не беше разбрал, че си беше порязал ръката на прозореца.
— Ето, ще го превържа — каза мисиз О’Дел.
Рейдър се изправи и я остави да превърже ръката му. После тя му даде кафяво сако и широкопола мека сива шапка.
— На мъжа ми са — обясни тя.
„Той е маскиран, приятели, извика Майк Тери доволен, това е вече нещо друго. Маскировка. И му остават седем часа, докато бъде в безопасност.“
— Сега се измъквайте оттук — нареди "мисиз О’Дел.
— Тръгвам, госпожо — отговори Рейдър. — Благодаря.
— Мисля, че сте глупак — добави тя. — Мисля, че сте глупак, щом сте се забъркали в това.
— Да, госпожо.
— Просто не си заслужава.
Рейдър й благодари и излезе. Той вървя до Бродуей, взе метрото до Петдесет и девета улица, после пътническия влак към жилищната част на града до Осемдесет и шеста улица. Там си купи вестник и се прехвърли на експреса за Манхасет.
Погледна часовника си. Оставаха му шест часа и половина.
Метрото прогърмя под Манхатън. Рейдър дремеше, превързаната му ръка беше скрита под вестника, шапката беше нахлупена на лицето му. Все още ли не беше разпознат? Беше ли се отървал от бандата на Томпсън? Или сега някой им телефонираше?
В просъница се чудеше дали бе избягнал смъртта. Или все още беше изкусно съживен труп, който още ходи поради некадърността на смъртта. (О, боже, напоследък смъртта е толкова мудна! Джим Рейдър се движеше с часове след смъртта си и в същност отговаряше на въпросите на хората, преди да бяха успели да го погребат прилично.)
Рейдър бързо отвори очи. Беше сънувал нещо… неприятно. Не можеше да си спомни какво.
Отново затвори очи и с лека изненада си припомни времето, когато нямаше неприятности.
Беше преди две години. Беше едър, приятен млад мъж и работеше като помощник шофьор на камион. Не беше надарен с нищо. Прекалено скромен, за да има мечти.
Дребният шофьор на камиона с изопнатото лице мечтаеше и заради него.
„Защо не опиташ в някое телевизионно шоу, Джим? Ако имах твоята външност, аз бих опитал. Харесват приятни, обикновени момчета, които не са особено надарени. Като участници в разни състезания. Всеки харесва такива момчета. Защо не се позаинтересуваш?“
И така, той се заинтересува. Собственикът на местната телевизионна компания му обясни по- нататък.
— Разбиращ ли, Джим, на публиката й е дошло до гуша от добре обучени атлети с техните заучени рефлекси и професионална смелост. Кой може да се развълнува от такива хора? Кой може да се постави на тяхно място? Хората обичат да гледат вълнуващи неща, естествено, но не и когато някой тип го превръща в бизнес за петдесет хиляди долара годишно. Ето защо организираните спортове са в упадък. Ето защо шоу- програмите на силните усещания имат огромен успех.
— Разбирам — отвърна Рейдър.
— Преди шест години, Джим, Конгресът прокара закона за доброволното самоубийство. Тогава старите сенатори говориха много за свободната воля и за самоопределението. Но всичко това са глупости. Знаеш ли какво в същност означава този закон? Значи, че и аматьорите могат да рискуват живота си за много мангизи, а не само професионалистите. В миналото трябваше да си професионален боксьор или футболист, или хокеист, ако искаш да ти разбият главата, за да получиш пари. Но сега тази възможност е открита и за обикновените хора като тебе, Джим.
— Разбирам — повтори Джим.
— Това е чудесна възможност. Да вземем например теб. Ти не превъзхождаш другите, Джим. Всеки може да направи онова, което можеш и ти. Ти си на средното ниво. Мисля, че сензационните шоу-програми ще те лапнат.
Рейдър си позволи да мечтае. Телевизионните шоу-програми изглеждаха сигурен път към богатството за приятен, млад човек без особени заложби или подготовка. Той написа писмо до една шоу-програма, наречена „Риск“, и приложи снимката си.
„Риск“ се заинтересува от него. Телевизионната компания Джей Би Си го проучи и установи, че е достатъчно обикновен, за да се хареса и на най-внимателния зрител. Произходът и политическата му принадлежност бяха проверени. Най-накрая го извикаха в Ню Йорк и разговаря с мистър Мулиън.
Мулиън беше чернокос, напрегнат и докато говореше, дъвчеше дъвка.
— Ставате — отсече той. — Но не за „Риск“. Ще се появите в „Провал“. Това е половинчасово дневно предаване по трети канал.
— Брей — зарадва се Рейдър.
— Не ми благодарете. Получавате хиляда долара, ако спечелите или се класирате втори, и една утешителна награда от сто долара, ако загубите. Но това не е важно.
— Не, сър.
— „Провал“ е малко шоу. Джей Би Си го използува като пробно изпитание. Спечелилите първо и второ място на „Провал“ се прехвърлят на „Извънредно положение“. Наградите са много по-големи при него.
— Знам това, сър.
— И ако се представите добре в „Извънредно положение“, следват първокласните шоу-програми на силните усещания, като „Риск“, „Подводни опасности“, излъчвани за цялата страна и с огромни награди. И после идва наистина големият удар. От теб зависи докъде ще стигнеш.
— Ще направя всичко възможно, сър — обеща Рейдър.
Мулиън спря да дъвче дъвка за момент и произнесе едва ли не почтително:
— Можеш да го направиш, Джим. Запомни това. Ти си от народа, а народът може всичко.
Начинът, по който го каза, накара Рейдър да изпита моментно съжаление към мистър Мулиън, който беше чернокос и къдрав, с изскочили очи и очевидно не беше от народа.
Те се ръкуваха. Тогава Рейдър подписа документ, който освобождаваше Джей Би Си от всякаква отговорност, в случай че загуби живота си, крайниците или разума си по време на състезанието. Подписа и друг документ за правата си по закона за доброволното самоубийство. Това бе чиста формалност, но законът го изискваше.
След три седмици се появи в „Провал“.
Програмата представляваше автомобилно рали от класически вид. Необучени шофьори се качваха на мощни американски и европейски съзтезателни коли и се съзтезаваха по смъртоносно трасе, дълго двадесет и четири мили. Рейдър се тресеше от страх, когато включи голямата „Мазерати“ на погрешна скорост и стартира.
Ралито беше кошмар от свирещи и горящи гуми. Рейдър изостана назад, като пусна откъсналите се напред водачи да се пребиват в обратните остри завои. Той изпълзя на трето място, когато един „Ягуар“ пред него се блъсна в една „Алфа Ромео“ и двете коли отхвърчаха в разораната нива. През последните три мили Рейдър се бори за второто място, но не можа да намери пролука да изпревари. Един двоен опасен завой почти го свърши, но той успя да върне колата на шосето, все още запазвайки третото място. Тогава водачът в класирането счупи колянов вал в последните петдесет метра и Джим завърши втори.
Сега той имаше спестени хиляда долара. Получи четири писма от почитатели и една дама от Ошкош му
