Робърт Шекли
Цената на риска
Рейдър предпазливо подаде глава над перваза на прозореца. Видя пожарния изход и тясна пътека под него, На пътеката имаше овехтяла детска количка и три кофи за боклук. Докато гледаше, иззад най- отдалечената кофа се подаде облечена в черно ръка, която стискаше нещо лъскаво. Рейдър бързо се сви. Един куршум счупи прозореца над главата му и проби тавана, като го посипа с мазилка.
Сега разбра, че и пътеката се охраняваше, както и вратата.
Лежеше проснат върху напукания линолеум, вторачен в дупката от куршума в тавана, и се вслушваше в шума пред вратата. Той беше висок, с кръвясали очи, не се беше бръснал от два дни. Нечистотията и умората се бяха отпечатали върху лицето му. Страхът се беше докоснал до чертите на лицето му — някъде изопнал мускул, другаде изкривил нерв. Резултатът беше изумителен. Лицето му показваше характер, защото се беше променило в очакването на смъртта.
На пътеката имаше един убиец, а на стълбите — двама. Беше в клопка. Все едно, че беше мъртъв.
„Разбира се, помисли си Рейдър, той все още се движеше и дишаше, но само защото смъртта засега не можеше да се справи с него. Много скоро щеше да го спипа. Ще надупчи лицето и тялото му, изящно ще наплеска дрехите му с кръв, ще нагласи крайниците му в някаква зловеща позиция от гробищния балет …“
Рейдър силно прехапа устни. Искаше да живее. Сигурно имаше начин.
Той се претърколи по корем и огледа мръсния, студен и влажен апартамен, в който го бяха изтикали убийците. Това беше съвършен, малък, едностаен ковчег. Имаше врата, която беше под наблюдение, и пожарен изход, който също беше под наблюдение. А имаше и мъничка баня без прозорци.
Пропълзя до банята и се изправи. На тавана зееше дупка, широка почти десет сантиметра. Ако можеше да я разшири и да изпълзи през нея до горния апартамент…
Той чу глухо тропане. Убийците бяха нетърпеливи. Започваха да разбиват вратата.
Разгледа дупката в тавана. Няма смисъл да се занимава с нея. Изобщо не би имал време да я разшири.
Те блъскаха вратата и сумтяха при всеки удар. Скоро ключалката ще се откъсне или пантите ще изскочат от изгнилото дърво. Вратата ще падне и двамата мъже с безизразни лица ще влязат, като изтупват праха от саката си.
Но някой непременно ще му помогне. Извади миниатюрния телевизор от джоба си. Картината беше неясна, но той хич не я и оправи. Звукът беше ясен и отчетлив. Слушаше добре обработения глас на Майк Тери, който се обръщаше към широката си публика. „… Ужасно място, казваше Тери, да, приятели. Джим Рейдър е наистина в ужасно затруднение. Спомняте си, че той се криеше под чуждо име в третокласен хотел на Бродуей. Това изглеждаше достатъчно сигурно. Но пиколото го позна и уведоми бандата на Томпсън.“
Вратата изскърца под многократните удари. Рейдър се вкопчи в малкия телевизор и се заслуша.
„Джим Рейдър току-що успя да избяга от хотела. Преследван по петите, той влезе в масивния дом на Уест Енд авеню №156. Възнамеряваше да се прехвърли по покривите. И щеще да успее, приятели, просто малко му оставаше. Но вратата към покрива беше заключена. Сякаш идваше краят… Но Рейдър откри, че апартамент №7 е необитаван и отключен. Влезе… — Тери спря, за да подчертае това, и после извика: — И сега той е затворен там, затворен като мишка в капан. Бандата на Томпсън разбива вратата. Пожарната стълба се охранява. Нашият телевизионен екип, намиращ се в една сграда наблизо, сега предава директно. Гледайте, приятели, само гледайте. Няма ли никаква надежда за Джим Рейдър?“
„Няма ли никаква надежда“, повтори наум Джим. От него се лееше пот, докато стоеше в тъмната задушна малка баня и слушаше непрекъснатото блъскане по вратата.
— Една минута — извика Майк Тери. — Дръж се, Джим Рейдър, дръж се още малко. Може би има надежда. Спешно ме повика един от нашите зрители, повика ме по линията „добрият самарянин“. Ето някой, който мисли, че може да ти помогне, Джим. Чуваш ли ни, Джим Рейдър?
Рейдър чакаше и чу как пантите се измъкват от изгнилото дърво.
— Започвайте веднага, сър — подкани го Майк Тери. — Как се казвате, сър?
— Ъ-ъ, Феликс Бартълъмю.
— Спокойно, мистър Бартълъмю. Продължавайте.
— И така, добре. Мистър Рейдър — чу се треперещ старчески глас, — живеех на Уест Енд авеню №156. Същият апартамент, в който сте обграден, мистър Рейдър — факт. Слушайте, в банята има прозорец, мистър Рейдър. Отгоре е боядисан, но има…
Рейдър пъхна телевизорчето в джоба си. Той определи очертанията на прозореца и ритна. Стъклото се разби, дневната светлина нахлу вътре. Изчисти грапавия перваз и хвърли бърз поглед надолу. Далече долу имаше покрит с бетон двор.
Пантите се откъснаха. Чу как се отваря вратата. Рейдър бързо се покатери през прозореца, задържа се с пръсти за миг и се пусна.
Ударът беше зашеметяващ. Той се изправи на крака, залитайки. На прозореца на банята се появи лице.
— Нямаш късмет — рече мъжът, като се наведе през прозореца и се прицели внимателно с масивен пистолет.
В този момент в банята избухна димка.
Изстрелът на убиеца отиде много встрани. Той се обърна, като проклинаше. В двора избухнаха още димки. Фигурата на Рейдър потъна в дим.
Той чуваше обезумелия глас на Майк Тери от телевизорчето в джоба си. „Сега бягай, крещеше Тери, бягай, Джим Рейдър, бягай, за да се спасиш. Тичай сега, докато очите на убийците са пълни с дим. И благодари на добрата самарянка Сара Уинтърз от Броктън, щата Масачусетс, Едгар стрийт №3412, за това, че подари пет димки и нае човек да ги хвърли.“
Тери продължи по-спокойно: „Днес вие спасихте живота на един човек, мис Уинтърз. Бихте ли разказали на нашите зрители как…“
Рейдър не можеше да чува повече. Той тичаше през изпълнения с дим двор, покрай простори за пране и излезе на улицата.
Вървеше надолу по Шестдесет и трета улица, приведен, за да изглежда по-нисък, леко залитащ от напрежение, замаян от недояждане и недоспиване.
— Ей, вие.
Рейдър се обърна. Жена на средна възраст седеше на стъпалата на масивна къща и го гледаше смръщено.
— Вие сте Рейдър, нали? Този, когото искат да убият?
Рейдър започна да се отдалечава.
— Влезте вътре, Рейдър — покани го жената.
Може би беше клопка. Но Рейдър знаеше, че трябва да разчита на великодушието и добродушието на хората. Той беше техен представител, тяхна проекция, средният човек, изпаднал в беда. Без тях беше загубен. С тях нищо не можеше да му навреди.
„Доверявай се на хората, му беше казал Майк Тери. Те никога няма да те измамят.“
Той последва жената във всекидневната й. Тя му каза да седне и излезе от стаята, като се върна почти веднага с чиния задушено. Гледаше го как яде, така както би гледала някоя маймуна да яде фъстъци в зоологическата градина.
Две деца излязоха от кухнята и се втренчиха в него. Трима мъже в работни комбинезони излязоха от спалнята и насочиха телевизионна камера към него. Във всекидневната имаше голям телевизор. Докато гълташе храната си, Рейдър наблюдаваше образа на Майк Тери и слушаше неговия силен, искрен и разтревожен глас.
„Ето го, приятели, говореше Тери, ето го Джим Рейдър сега, яде солидно за първи път през последните два дни. Нашите телевизионни екипи наистина се потрудиха, за да ви предадат това. Благодаря, момчета… Приятели, Джим Рейдър получи за кратко време убежище от мисиз Велма О’Дел, Шестдесет и трета улица №343. Благодаря ви, добра самарянке, О’Дел. Наистина е чудесно как хората от всички социални прослойки взеха случая на Джим Рейдър присърце.“
