прати чифт къси вълнени чорапи. Беше поканен да участвува в „Извънредно положение“.
За разлика от останалите „Извънредно положение“ не беше съзтезателна програма. Тя наблягаше на личната инициатива. За въпросното шоу Рейдър беше упоен с наркотик, към който организмът не привиква трайно. Събуди се в кабината на малък самолет, на височина три хиляди метра, управляван от автопилот. Стрелката за горивото показваше почти празен резервоар. Нямаше парашут. Очакваха от него да приземи самолета. Разбира се, никога досега той не беше летял.
Опитваше внимателно как действуват уредите и си спомни, че участникът през миналата седмица дойде в съзнание в една подводница, отвори погрешната клапа и се удави.
Хиляди зрители наблюдаваха като омагьосани как този среден човек, човек просто като самите тях, се справя с положението така, както и те биха направили. Джим Рейдър беше като тях. Всичко, което той може да направи, могат и те. Той беше представител на народа.
Рейдър успя да свали самолета в някакво подобие на приземяване. Той се прекатури няколко пъти, но предпазният колан го държеше. И противно на очакванията, двигателят не избухна в пламъци.
Измъкна се, като се олюляваше, с две счупени ребра, три хиляди долара и шанса, когато оздравее, да се появи в „Тореадор“.
Най-сетне първокласно шоу за любители на силни усещания. „Тореадор“ плаща десет хиляди долара. Всичко, което се иска от теб, е да убиеш черен миурски1 бик само със сабя, като истински професионален матадор.
Борбата се състоя в Мадрид, тъй като бикоборството все още бе незаконно в Съединените щати. Предаваше се по телевизията за цялата страна. Рейдър имаше добра квадрила2. Те харесваха големия, бавен американец. Пикадорите наистина се облягаха с цялата си тежест върху копията, за да забавят бика. Преди да забият бандерилите3 си, бандерилеросите се опитваха да нарушат крачката на звяра. А вторият матадор, един тъжен мъж от Алгисерас, почти счупи врата на бика с приказната си игра с плаща.
Но след като всичко това беше направено, на пясъка стоеше Джим Рейдър, с несръчно хваната червена мулета4 в лявата ръка, със сабя в дясната, изправен срещу еднотонна маса — черен, окървавен бик с раздалечени рога.
Някой изкрещя: „Опитай в белия дроб, омбре5. Не се прави на герой, намушкай го в белия дроб.“
Но Джим знаеше само това, което техническият съветник в Ню Йорк му беше казал: „Прицели се със сабята и го удари зад рогата“.
Той удари. Сабята отскочи от костта и бикът го преметна през гърба си. Изправи се, невредим като по чудо, взе друга сабя и се втурна отново срещу рогата със затворени очи. Господ, който закриля децата и глупаците, трябва да е гледал, защото сабята премина като игла през масло и бикът изглеждаше стреснат, втренчи се в него с недоумение и тупна като спукан балон.
Платиха му десет хиляди долара и счупената му ключица оздравя за нула време. Получи двадесет и три писма от почитатели, включително и страстна покана от едно момиче в Атлантик сити, на която не обърна внимание. Попитаха го дали иска да участвува в друго шоу.
Беше позагубил невинността си. Сега напълно разбираше, че едва не го бяха убили за джобни пари. Големият удар му предстоеше. Сега искаше да бъде почти убит заради нещо, което си струваше.
И така той се появи в „Подводни опасности“, организирано от фирмата за сапун „Феърлейди“. Със защитна маска на лицето, шнорхел, колан с тежести, плавници и нож, той се гмурна в топлите води на Карибско море заедно с четирима други участници, следвани от телевизионен екип в защитна клетка. Целта беше да се открие и извади съкровището, скрито там от организаторите.
Слизането под вода с маска не е особено рисковано. Но организаторите го бяха поусложнили, за да предизвика по-голям интерес. Районът беше осеян с огромни миди, змиорки, няколко вида акули, гигантски октоподи, отровни корали и други опасности на дълбините.
Състезанието беше вълнуващо. Един мъж от Флорида откри съкровището в дълбока дупка, но една змиорка откри пък него. Друг водолаз докопа съкровището и една акула го изяде. Искрящата синьозелена вода потъмня от кръв, която излизаше добре на цветната телевизия. Съкровището се хлъзна към дъното и Рейдър се хвърли след него, като при това си спука тъпанчето. Той го издърпа от корала, откачи колана с тежестите и се отправи към повърхността. На десет метра дълбочина трябваше да се пребори с друг водолаз за съкровището.
Двамата маневрираха напред-назад с ножове в ръце. Мъжът замахна и разсече Рейдър през гърдите. Но Рейдър със самообладанието на опитен участник хвърли ножа си и откъсна шнорхела от устата му.
Това реши нещата. Рейдър изплува и представи съкровището в близкостоящата лодка. Оказа се пакет сапун „Феърлейди“ — „най-голямото от всички съкровища“.
Победата му донесе двадесет и два хиляди долара в брой и награди, триста и осем писма от почитатели и интересно предложение от едно момиче в Мейкън, което той сериозно премисли. Беше безплатно лекуван в болница за раната от ножа и спуканото тъпанче и му сложиха инжекции против инфекция от корали.
Но най-важното беше, че го поканиха да участвува в най-голямата шоу-програма за търсачи на силни усещания „Цената на риска“.
И точно тогава дойде бедата…
Метрото спря и го извади от унеса му. Рейдър бутна шапката си назад и забеляза през пътеката мъж, който го гледаше втренчено и шепнеше на една пълна жена. Бяха ли го познали?
Веднага щом вратите се отвориха, той се изправи и погледна часовника си. Оставаха му още пет часа.
На спирка Манхасет взе такси и каза на шофьора да го закара до Ню Салем.
— Ню Салем ли? — попита шофьорът и го погледна в огледалото за обратно виждане.
— Точно така.
Шофьорът щракна радиото.
— Такса до Ню Салем. Тъй да бъде. Ню Салем.
Потеглиха. Рейдър се намръщи, като се чудеше дали това не беше сигнал. Съвсем в реда на нещата бе шофьорите да докладват на диспечерите си. Но нещо в гласа на този човек…
— Оставете ме тук — обади се Рейдър.
Плати на шофьора и тръгна надолу по тесен селски път, който криволичеше през рядка гора. Дърветата бяха прекалено малки и прекалено далеч едно от друго, за да служат за подслон. Рейдър вървеше напред и търсеше място да се скрие.
Към него се приближаваше голям камион. Той продължи да крачи, като нахлупи шапката над очите си. Но когато камионът наближи, чу глас от телевизора в джоба си: „Внимавай!“
Хвърли се в канавката. Камионът се наклони и премина покрай него, като едва не го закачи, после изскърца и спря. Шофьорът се разкрещя:
— Ето го там! Стреляй, Хари, стреляй!
Куршуми брулеха листа от дърветата, когато Рейдър се втурна в гората.
„Отново е в опасност“, говореше Майк Тери и гласът му беше остър и възбуден. „Страхувам се, че Джим Рейдър се остави да бъде подведен от фалшиво чувство за сигурност. Не можеш да си позволиш това, Джим. Не, когато животът ти е на косъм. Не, когато те преследват убийци. Внимавай, Джим, има още четири часа и половина.“ Шофьорът нареждаше:
— Клод, Хари, заобиколете го с камиона. Обградихме го.
„Обградиха те, Джим Рейдър, извика Майк Тери. Но все още не са те хванали. И ти можеш да благодариш на добрата самарянка Сузи Пийтърз от Саут Ориндж, щата Ню Джърси, Елм стрийт №12, за онзи предупредителен вик точно когато камионът връхлиташе върху теб. Тя ще се качи на сцената след няколко минути… Гледайте, приятели, нашият хеликоптер пристига на мястото. Сега можете да видите как Джим Рейдър тича и как убийците го преследват, как го обграждат…“
Рейдър пробяга около сто метра през гората и се озова на бетонно шосе, зад което се простираха гори. Един от убийците подтичваше през гората след него. Камионът беше стигнал до свързващо шосе и от разстояние около миля се приближаваше към него.
От другата страна се зададе кола. Рейдър изтича на шосето, като махаше отчаяно. Колата спря.
— По-бързо! — извика младата руса жена зад волана.
