Забравих вече за какво те върнах!
РОМЕО
Ще чакам тук, додето си го спомниш!
ЖУЛИЕТА
Но аз ще го забравям постоянно
и само, че те искам тук, ще помня!
РОМЕО
Пък аз ще ти помагам да забравяш,
стоейки тук, забравил за дома си.
ЖУЛИЕТА
Но гледай, съмва! Искам да си вече
далеч оттук… Не повече все пак,
отколкото завързаното птиче,
което палавката малка пуска
да хвръкне уж, но тъкмо изхвърчало,
със нишка свилена издърпва пак
във шепите си, от любов ревнива
към свободата му.
РОМЕО
Аз бих желал
да бъда твое птиче!
ЖУЛИЕТА
О, и аз,
но от милувки ще те умъртвя!
О, лека нощ! О, лека нощ! Тъй сладка
е моята печал, че чувствам, мога,
ненасъбрала за раздяла мощ,
до утре да ти казвам: „Лека нощ!“
РОМЕО
Дано гръдта ти навести покой!…
Защо не съм, където ще е той!
Зората сивоока оцветява
на изтока вълнистата държава
и Мракът, цяла нощ владял земята,
като пияница встрани се мята,
за да не го прегази в своя път
с каляската си огнена Денят.
Отивам свойта обич да разкрия
на брат Лоренцо в святата килия!
Трета сцена
БРАТ ЛОРЕНЦО
Преди властителят на небесата
да е изпил със своя плам росата,
покрила с бисери света зелен,
таз кошница — тъй както всеки ден —
догоре трябва да е пълна чак
с целебно биле и отровен злак.
Земя, на всичко живо ти си гроба
и ти си раждащата го утроба,
и от гръдта ти тайно сучат мляко
безброй дечица и е разно всяко,
и всичките почти са с мощ целебна
и ни едно без своя полза дребна.
О, много може чарът, който скрит е
във минералите и във тревите,
защото няма зло на този свят,
което да не носи благодат,
или добро, което да не крие
вреда, щом зле прилагаме го ние.
Порок е дарът, впрегнат в зла посока
добре насочен, става дар порока.
Тоз крехък цвят в смешение такова
съдържа и лекарство, и отрова,
че вдъхнат, дава обща лекота,
а вкусен, спира в жилите кръвта.
Тъй в дребната тревица и в човека
неспирно водят бой от памтивека
добро и зло — враждуващи крале —
и дето за доброто стане зле,
смъртта изгризва — червей неуморен —
