върти се покрай нея, а пък мене
ме гонят, както гони се муха!
Изгнан съм аз, а пък мухите имат
свободен достъп във града! И казваш,
изгнание и смърт не са едно?
О, нямаше ли ти по-меко средство
да ме убиеш — остър нож, отрова —
освен това „в изгнание“? Таз дума
и в ада срещат с вой! Ах, как можа
ти, божият служител, мой учител,
наставник, изповедник, утешител,
да ме разкъсаш с грозния й звук!
„В изгнание!“
БРАТ ЛОРЕНЦО
Стой! Чуй ме, луди момко!
РОМЕО
„В изгнание“ — пак туй ще кажеш, зная!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Не, като лек за него ще ти дам
на злите мъки сладостното мляко,
което философия зовем.
В изгнание ти с нея…
РОМЕО
Ето пак
„в изгнание“! По дявола! Дали
таз твоя философия ще може
да ми направи нова Жулиета,
да отмени съда или града
да пренесе в изгнание със мене?
Като не може, дръж си я за теб!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Изглежда, лудите са без уши!
РОМЕО
Когато здравите са без очи!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Не мога ли все пак да поговоря
за твойто положение?
РОМЕО
Не можеш!
За да говориш, трябва да го чувстваш.
Да беше млад и влюбен в Жулиета,
и току-що венчан, да бе убил
роднината й; и да те изпращат,
пламтящ от страст, в изгнание — тогава
могъл би да говориш и да скубеш
косите си и, проснат на земята —
така! — за гроба си да взимаш мярка!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Ромео, ставай! Някой чука! Скрий се!
РОМЕО
Не, никога! Освен ако мъглата
на моите въздишки ме закрие!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Чуй, чукат!… Кой е?… Вдигай се, Ромео!
Ромео, ще те хванат!… Ида!… Ставай!
Върви в читалнята ми!… Ида!… Боже,
какви детинщини!… Минутка само!
Кой чука толкова? Какво ви трябва?
ДОЙКАТА
Пуснете ме! Дошла съм по поръка
на мойта господарка Жулиета!
БРАТ ЛОРЕНЦО
Добре дошла тогаз!
