Двамата веронци

        тоз, който зарад някаква си дума

        не сменя грозното със по-красиво!…

        Фу, „грозно“! Светотатствена уста,

        как каза го за същата, чиято

        върховна власт над себе си зовеше

        до вчера със безброй горещи клетви!

        Не мога да разлюбя!… Мога, мога,

        но таз, която длъжен съм да любя!

        Простете, Джулия и Валентине!

        Запазя ли ви, себе си загубвам,

        загубя ли ви, себе си намирам

        и Силвия! Пък аз съм си по-мил

        дори и от най-милия приятел,

        и после любовта стои над всичко,

        а Джулия, със Силвия сравнена,

        е просто етиопка14! Не, решен съм —

        че Джулия е жива, ще забравя,

        щом мъртва е към нея любовта ми,

        и Валентин далечен ще ми стане,

        на Силвия щом имам близостта!

        Но как на себе си да бъда верен,

        не сторя ли предателство към него?

        Да, тази нощ по въжената стълба

        той смята стаята й да достигне

        със помощта на своя пръв съперник.

        Без бавене за готвеното бягство

        ще кажа аз на нейния баща:

        той, бесен, ще прогони Валентин,

        защото готви Турио за зет,

        а аз, когато Валентин замине,

        и Турио да надхитря ще зная.

        Любов, сега от думи към дела!

        Ти ум ми даде — дай ми и крила!

Излиза.

СЕДМА СЦЕНА

Верона. В дома на Джулия.

Влизат Джулия и Лучета.

ДЖУЛИЯ

        Лучета, мила моя, помогни ми,

        във името на любовта те моля,

        кажи ми, живо дневниче, в което

        записала съм всичките си мисли,

        как бих могла без ущърб за честта си

        във път да се отправя към Милано,

        за да намеря своя скъп любим?

ЛУЧЕТА

        Но пътят е мъчителен и дълъг!

ДЖУЛИЯ

        Не чувства пътя старецът поклонник,

        когато с немощни нозе измерва

        царства безкрайни — как ще го почувства

        жена, летяща на криле любовни,

        и то към дивна цел като Протей!

ЛУЧЕТА

        Все пак ще бъде по-добре, госпожо,

        да го изчакате да се завърне!

ДЖУЛИЯ

        О, боже мой, нима не си разбрала,

        че да го виждам, е храна за мен?

        Смили се, погледни ме как линея,

        оставена без него толкоз дълго!

        Да беше те докосвала любов,

        би знаела, че е еднакво мъдро

        да се подклажда огън с буци сняг

        или гаси сърдечен пламък с думи.

ЛУЧЕТА

        Че кой гаси ви пламъка? Аз само

        се мъча да му сдържам яростта,

        за да не би да лумне той извън

        пределите на здравия ни разум.

ДЖУЛИЯ

        Но колкото по искаш да го спреш,

        ти повече разпалваш го! И аз

        приличам на рекичка: щом от яз —

        сама го знаеш — бъде тя възпряна,

        ръмжи, реве в нетърпелива пяна,

        а щом я пуснат, ромоли приветно

        със всяко свое камъченце цветно,

        целува всяка тръст и всеки лист,

        надвесил се над бързея й чист,

        и през гори, ливади и градини

        извива във игриви серпентини,

        дордето в океана си се влей…