ЛУЧЕТА
Ако държите мъничко на нея.
ДЖУЛИЯ
А тъкмо той най-слабо ме привлича!
ЛУЧЕТА
Но точно той най-силно ви обича!
ДЖУЛИЯ
Не, той мълчи, такива аз не ща!
ЛУЧЕТА
Покрита жар по топли във пещта!
ДЖУЛИЯ
Не, който люби, винаги говори.
ЛУЧЕТА
Но истинската обич не дърдори!
ДЖУЛИЯ
А аз отде да знам,
когато той е ням?
ЛУЧЕТА
Щом трудността е там,
вземете туй, мадам!
ДЖУЛИЯ
Какво е туй писмо?
ЛУЧЕТА
Ще каже то само!
ДЖУЛИЯ
Не, ти кажи! На тебе кой го даде?
ЛУЧЕТА
На Валентин лукавият лакей,
но писал го е май синьор Протей.
Скок срещна ме и взех писмото аз,
от ваше име и заради вас.
ДЖУЛИЯ
Тъй, значи! Виж я, сводницата млада!
С бележки тайни и със шушу-мушу
ще застрашаваш моята невинност!
Не те е срам! Занятие достойно,
а ти за него пък достойна двойно!
Върни това, на който го е писал,
или сама не ми се връщай вкъщи!
ЛУЧЕТА
За моята услуга ми се пада
не мъмрене, а инаква награда!
ДЖУЛИЯ
Върви, не искам да те виждам тук!
ЛУЧЕТА
Добре! Додето ум ви дойде друг!
ДЖУЛИЯ
Да бях поне надникнала във него!
Но срам ме е обратно да я викна
и да я моля да извърши туй,
зарад което току-що гълчах я!
Глупачката! Защо не ме накара
да го отворя — знае се отдавна,
че женско „не“ не е дотам беда,
защото често означава „да“.
Какви ги прави любовта! Фу, фу!
Като дете бавачката си драска,
а подир боя моли я за ласка!
Как строго смъмрих милото момиче,
когато то тъй много ме зарадва;
как учех челото си да се мръщи,
когато бе сърцето ми в усмивки!
Сега ще трябва да й искам прошка
за глупостта си… Хей, Лучета!
ЛУЧЕТА
Моля?
Желаете ли нещо, господарко?
ДЖУЛИЯ
